"Най-желани са ми тези събеседници, които говорят през други хора. Защото когато ползваш за щит джипката, институцията или партията, значи има отговори, които искаш да скриеш."

Разговор с журналистката Полина Паунова, публикуван в Дойче Веле:

ДВ: Пандемията трансформира начина на работа във всяка една сфера, включително и в журналистиката. Каква промяна наблюдавате - както сред колегите, така и сред аудиторията?

Полина Паунова: Честно казано, не мисля, че пандемията дава отражение върху ролята на професиите. Лекарят си е лекар, журналистът си е журналист. Не следва пандемията да променя смисъла на работата на журналиста. Журналистиката трябва да е последователна, да предоставя нужната фактология и да поставя фактите в контекст, за да не си позволяват властниците да създават реалност, каквато им се ще. Журналистиката трябва да пита и да тълкува. Качествената журналистика прави това и във времената на пандемия, и в мирно време.

ДВ: Работата на журналистите обаче е съпътствана от остра критика, която понякога може да стигне дори до заплахи и клевети. Не се ли страхувате понякога?

Полина Паунова: Не.

ДВ: Всички си спомняме онова събитие на ГЕРБ през август, на което се стигна до сблъсъци и на което и Вие бяхте нападната. Какво се случи с тези хора? Например с онзи възрастен господин, член на ГЕРБ, който Ви нарече “боклук”?

Полина Паунова: Възрастният господин, Владимир Капарис, не просто е член на ГЕРБ - той се оказа функционер на партията. Бил е представител на ГЕРБ в секционна комисия по време на избори. Колкото до останалите - установен е единият, който беше задържан и е под домашен арест. Разследващите органи могат да кажат дали останалите членове на това отрядче, което се подвизаваше там, изобщо са идентифицирани. Доколкото е обявено публично - не са. Конкретни последици за господин Капарис няма. Иначе се чака дело.

ДВ: Коя е най-силната история, която разказахте през 2020 година?

Полина Паунова: Извън здравната тема, която е задължителна, в българския контекст доминиращата тема е върховенството на правото - не само за тази година, а от доста време насам. Та в този контекст влиза т.нар. “хазартна война”, която се разви пред очите ни от началото на 2020. По тази тема работих много. Един човек, смятан за абсолютно всевластен (Васил Божков - бел.ред.), за една нощ се превърна в най-издирвания престъпник у нас. Работих над поредица от текстове по тази тема, включително върху скрийншотите, които Божков публикува, и включително върху реакцията на властите. Опитах да подредя пъзела на отношенията управляващи-Божков. Намерих доста факти, които публикувах в поредица текстове. Мисля, че тези текстове предоставиха контекст.

Другата история, която смятам за важна, е един случай, който на пръв поглед може и да изглежда дребен. Става въпрос за кмета на град Раковски Павел Гуджеров. Събитието звучи като анекдот: кметът има куче на име Сахара. После в града се появява една фирма, която дублира името на кучето - Сахара 02. Тази фирма управлява местната медия. На телефона, посочен в сайта на медията, отговаря жената на кмета. Фирмата изпълнява обществени поръчки за стотици хиляди в общината. Лицето, което контактува от името на фирмата с общината, е местна функционерка на ГЕРБ. Формален собственик на фирмата е някакво момче, което работи на трудов договор в местното златарско ателие. Въобще, всичко е една каша, която води до един човек. Тази история е като макет на цялото управление. Когато мащабът е по-малък, се получава много илюстративно. След публикуването на текста от ГЕРБ обясниха, че тяхната Етична комисия ще “разследва” случая. Това упражнение тече повече от половин година и още няма резултат. Може би връзка с липсата на резултат има фактът, че в Етичната комисия на ГЕРБ е Ивелина Василева. По времето, когато тя беше министър, Павел Гуджеров беше неин заместник.

ДВ: Васил Божков даде интервю единствено на Вас, преди да замине за Дубай. Как си го обяснявате?

Полина Паунова: Има един стар виц, в който лъвът отишъл да нагледа гората и си направил меню. Но пък бил доста любезен - посочвал животно и му съобщавал: “Утре в 20 часа при мен, ще те ям. Въпроси имаш ли?”. Така, без да се осмелят да попитат, били изядени мечката, лисицата, вълкът. Накрая дошъл ред на заека. Като чул “Въпроси имаш ли”, той единствен попитал: ”Мога ли да не идвам?”. “Мооооже”, отговорил лъвът. Та и с Божков така стана - само аз му се бях обадила да му поискам интервю към онзи момент. И той се съгласи. Даже стана необичайно лесно: обадих се, представих се, поисках интервю. Обяснявам си го с факта, който все по-често ми прави впечатление - журналистите губят рефлекс да питат. А основно това трябва да правим, нали?

ДВ: В контекста на протестите и акцията край Росенец, започнахме ли през тази година да говорим по-явно за корупционните практики и за нуждата от разплитането на схеми като тази в Раковски?

Полина Паунова: Разплитането на схеми не е работа на журналистите. За да се случи реално разплитане, сюжетите не бива да остават само в медиите. Пак се връщам към върховенството на правото - органите на властта са тези, които разкриват схемите. Иначе ние можем да си говорим колкото искаме, но това не води до нищо. Както при историята с Раковски.

Що се касае до протестите, смятам, че те се оказаха доста разкриващи. При инициативата на ГЕРБ и на Борисов за конституцията например всичко стана ясно. По начина, по който започна, и по начина, по който спихна - как се ползват държавни лостове и държавни ресурси, как се маскира и демаскира ситуацията. Но то се случи от само себе си. Заради нивото, на което се намира журналистиката, за жалост властимащите вече не се стараят да се прикриват кой знае колко умело.

И все пак в България има хора, които задават въпроси - колегите от “Капитал”, от “Медиапул”, "Алтернативата", Мира Бенатова, Веско Дремджиев, Силвия Великова, Мария Цънцарова, Лили Маринкова. Но като общо усещане не виждам нещо особено да се е променило, че да се е появила някаква нова надежда, защото колеги, които си вършат съвестно работата, винаги е имало. Но общото впечатление е важно. А общото впечатление е, че министър-председателят не отговаря на журналисти, а говори от джипката.

ДВ: Зададохме на Мария Цънцарова същия въпрос: кого ядосахте най-много през 2020 година?

Полина Паунова: Не ми се ще да се гледа на журналистиката като на професия, която непрестанно трябва да дразни. По-скоро трябва да бъде своеобразен прожектор - да осветява събития, ситуации, така че да са по-ясно видими. В този план смятам, че нещата, които съм правила, и въпросите, които съм задавала, не са били с оглед на личността, която да искам да раздразня, били са наложителни към дадения момент. Тази година в “Свободна Европа” стартирахме един, смятам, добър формат от интервюта, в който много малко хора желаят да участват. Той е малко по-дълъг от интервю в сутрешен блок. Разговорът е повече от 20 минути и има време да бъде поставена една ситуация в контекст. Да се зададат повече въпроси. Това, че няма много желаещи да участват, е достатъчно показателно.

ДВ: Кой беше най-трудният Ви събеседник и кой е най-желаният в момента?

Полина Паунова: Всеки събеседник е труден. Смятам, че журналистът няма право да поглежда високомерно на нито един от хората, с които сяда да разговоря. Идеята е този събеседник да бъде показан пред публиката такъв, какъвто е. А за това трябва подготовка. За всеки - еднаква. Относно мечтания събеседник - откакто този формат, за който споменах, съществува, не съм престанала да подновявам поканите си за интервю към премиера Бойко Борисов, към президента Румен Радев, към депутата от ДПС Делян Пеевски. Най-желани са ми тези събеседници, които се опитват да говорят през други хора - когато ползваш за щит джипката, институцията или партията, това означава, че има отговори, които искаш да скриеш. Тези са ми мечтаните събеседници, които опитват да говорят през другиго, а не застават очи в очи.