Брюксел е напълно откачил. Живея далече, в Ню Йорк, но приятелите ми там доскоро се оплакваха във Фейсбук, че градът им бил парализиран след парижките атентати, в обсадно положение – всичко затворено, хората не излизат, наплашени от терористите.

Европа от години се тресе от антимюсюлмански страсти, многохилядни митинги скандират срещу „ислямизацията“ на Стария континент. Партиите на протеста набират милиони привърженици и се готвят да управляват почти навсякъде. В неделя чешкият президент Земан каза, че „ислямът e несъвместим с европейската култура“. Не съм съгласен по принцип, но настроенията на мнозинството са безспорно такива – той само им дава израз. Още в 2010 г. над 80% от немците бяха съгласни с идеите в книгата на Тило Сарацин „Германия се самоликвидира“ – още по-яростни към турските и арабски имигранти. Но Брюксел, неизвестно защо, продължава да обещава безвизов режим на Турция, подновени преговори за членство. Чия воля изразяват еврочиновниците?

Среща на върха на ЕС и Турция не е имало от 56 години. Кандидатурата на Анкара отдавна не беше актуална – големите европейски страни бяха против нея. Тя не удовлетворява много от критериите. Там от десетилетия се води гражданска война, армията избива мирни граждани по етнически признак, чести са убийствата на неугодни на властта журналисти и общественици, пишат от Glasove.com

В неделя в Диярбакър видяхме 50-хилядното погребение на убития кюрдски адвокат Тахир Елчи, критик на Ердоган. Закриват се предизборно опозиционни медии, забраняват се социални медии, затварят се след скалъпени процеси опозиционни журналисти, стотици висши офицери гният по затворите в резултат на измислената афера „Ергенекон“. Корупцията на властта е астрономическа. Миналия месец немският вестник „Велт ам Зонтаг“ разкри, че шефът на еврокомисията Юнкер криел доклад от подчинените си за положението на правата на човека и върховенството на закона в Турция с изключително тежки констатации. Нали ЕНП трябва да помага на своя човек на изборите?

Брюксел е уплашен до смърт от бежанската криза. Всеки незаразен с брюкселско тъпоумие човек разбира, че в краткосрочен план тя е най-вече продукт на ЕС и САЩ – на погрешното им, пожелателно тълкуване на „Арабската пролет“, на непродиктувания от никаква необходимост разгром на държавността на Либия, на желанието да се свали на всяка цена Башар Асад, на провалите на американската окупация на Ирак. Разбира се, важна роля за бежанската криза на сирийския фронт има и Ердоган. И в дългосрочен план вината за бедите на Близкия изток, довели и бежанската криза, е у Запада – в наложените изкуствени граници на арабските държави след разпадането на Османската империя, в постоянната колониална намеса в техните работи, спъването на опитите им за реформи, в събарянето на антизападни правителства, поддържането на изкуствено дишане на реакционни прозападни режими. Но в паралелния свят, в който живее брюкселската бюрокрация, се е излюпила странната теза, че тъкмо Ердоган ще помогне на ЕС по бежанския въпрос – и искат на всяка цена да добият помощта му.

Срещата на върха бе свикана по спешност, но всъщност се готвеше доста дълго време, от месец и половина. Решението за трите милиарда евро бе взето еднолично от Меркел още преди изборите в Турция, след завръщането й от предизборно посещение при Ердоган в края на октомври. Веднага в медиите се появиха съобщения, позоваващи се на анонимен източник в еврокомисията, че Ердоган планирал да използва трите милиарда, за да „изнесе кюрдския си проблем в Европа“ – за издаването на паспорти и експортирането на турските кюрди на Запад, и че парите щели да са му недостатъчни за това и щял да поиска още.

След като покани всички мигранти да дойдат в Германия и попадна под ураган от критики, Меркел се залови да ограничава бежанския поток, като… вкара скорострелно Турция в ЕС. Юнкер я похвали, че игнорира настроенията на европейските маси. Други лобисти за членството, чиито имена трябва да запомним добре, са лидерът на евролибералите и бивш белгийски премиер Ги Ферхофстад и британският консервативен евродепутат Даниъл Ханън. Натискът им за приемане на Турция през куп за грош – стратегическо решение със сериозни дългосрочни последствия – е пожарен, да запуши дупка, да реши конюнктурен въпрос.

За втори път за две години – след напълно безсмисленото разпалване на украинската междуособица и подстрекаването на въоръжения преврат в Киев, довел до гражданска война с хиляди жертви и огромни разрушения, до разпадането и разоряването на Украйна и до хуманитарно бедствие за милиони – разширяването на ЕС се решава от брюкселската бюрокрация по конюнктурни съображения и става фактор за дестабилизация на Европа.

В последната седмица нещата освен това допълнително се усложниха. Всички знаеха, но сега и заговориха открито, че Турция е основен спонсор на ИДИЛ и други терористични организации в Сирия. Чу се дори, че била спонсор и на парижките атентати. Турските тайни служби доказано снабдяват терористите с оръжие и разузнавателна информация, изпращат в тяхна помощ екстремисти – турски граждани, издирвани за престъпления у дома си.

Стана известно, че Ердогановият син търгува на едро с нефт от ИДИЛ и го изнася за Украйна през Одеса, а дъщеря му лекува ранени терористи в болницата си до границата. Стана ясно, че Ердоган има заслуга за възникването на бежанския проблем в Сирия и за насочването на бежанците към ЕС; че очевидно го прави, за да изнудва ЕС – да постигне това, което и постигна в неделя.

Въпреки тези нови разкрития срещата не бе отменена от Брюксел – с идиотското обяснение, че кризата около руския самолет била „работа на НАТО“, не на ЕС. На практика излезе, че не била и съвсем работа на НАТО, но пък от много страни от Алианса бе изразено явно недоволство от авантюрите на Ердоган. Чуха се мнения на авторитетни западни политици, че Турция няма място в НАТО – носи му нежелателни рискове и е чужда на пакта.

След като Турция остана в изолация от НАТО и насаме с имперския гняв на Путин; след като и Франция, а след нея и САЩ призоваха за затваряне на турско-сирийската граница – нещо, което реално може да се осъществи само от Русия с помощта на сирийската армия и кюрдите; след като чухме от ООН, че от началото на руската операция един милион сирийци са се завърнали по домовете си; след като Ердоган изпадна в паника от руските санкции и взе отчаяно да моли Путин за среща и помирение – какъв „сигнал“ изпрати на света мозъчно парализираният Брюксел, като го приласкава в скута си? Че приласкаваме терористите? Каним ги в ЕС?

За много европейски правителства, за огромното мнозинство европейски граждани обещанията, дадени от евробюрократите на Ердоган в неделя, са абсолютно възмутителни. Не допускам, че Брюксел го прави напук на Путин – причината е именно в пълната му откъснатост от реалността, от настроенията на гражданите на Европа. В пълната му неспособност да преценява рационално, да действа адекватно.

Брюкселските чиновници са пленници на собствената си илюзорна канцеларска вселена, дето, перифразирайки по памет младия Маркс, всяка бюрократична дреболия се въздига до държавно дело, а държавните дела се принизяват до бюрократично тъпоумие. Колко ли още ще изкара ЕС при това положение?