Обезверени сме от липсата на промяна. Затова Борисов управлява 12 г., а ние не искаме нищо повече от хляб и вода

Това пише Петьо Цеков за вестник "Сега".

Сега, когато обсъждаме ежедневно отива ли си ерата на Борисов, или има мегдан тя да продължи още малко, е редно да се замислим защо въобще се стигна дотук.

Ако 12 години имаме премиер, когото свързваме със силовите групировки; пожарникар от школата в Симеоново, който не ни изпълва с гордост, докато стои редом до европейските лидери - за това не е виновна световната конспирация, не е виновна мафията, нито Делян Пеевски, а ние. Бойко Борисов бе избиран не веднъж и дваж, а три пъти за премиер, неговата партия направи повече от десет категорични изборни победи - и това се дължи на нас, избирателите, независимо какво си мислите вие за честността на изборите в България. Дълго време след 2009 г. не бях срещал хора, които са гласували за ГЕРБ, но такива съществуват и те са повече от милион.

Очевидно е, че Борисов доминира на политическата сцена такъв, какъвто е - заради нас. Така че единственият важен въпрос е -

какви сме ние и защо постъпваме така със себе си

по време на избори. Очевидно не си избираме управляващи, защото искаме да бъдем управлявани зле, заплатите да са обидно ниски, здравното обслужване - отчайващо и т.н. Правим го заради нещо друго.

Посткомунистическата ни история започна с ясно изразен двуполюсен модел, който бе разбит от царя през 2001 г. Тогава, след 12 г. лутане, избирателят заложи на различна карта - щото известните му две - лявата и дясната, не свършиха кой знае каква работа. Всъщност те свършиха огромна работа, страната категорично влезе в евроатлантическа орбита, но за него - за избирателя, нямаше съществена промяна. Царят не оправи страната за 800 дни, Тройната коалиция дори не обеща това, затова през 2009 г. Борисов беше картата, която гарантираше, че няма връщане към безвремието на двуполюсния модел. Мутра бил? Пожарникар? За избирателя нямаше подобни доводи, за него

надеждата за промяна винаги е по-силна от здравия разум

Има и нещо друго, което обяснява появата на антисистемни играчи по това време. Борисов дойде на власт година след световната криза през 2008 г., т.е. - той беше човекът, който избирателите съвсем съзнателно натовариха с антикризисните действия. Ако погледнете съседните страни, лесно ще видите, че профилът на Борисов може да бъде открит и в характеристиката на унгарския премиер Виктор Орбан, и при сръбския президент Александър Вучич. Общо взето, втората декада на века бе времето на антисистемните играчи, ляво действащи десничари, врагове на макроикономиката и глобализма, тежка смес между национализъм и интернационализъм, бореща се за морално превъзходство. Нашият Борисов идеално пасна на това време - неслучайно той се задържа толкова дълго по политическите върхове не само в български, но и в европейски мащаб.

Богатият запад бе ударен тежко от кризата. Турция бе ударена от кризата. Гърция бе ударена още по-тежко. На този фон - ние пак минахме метър. Просто ние никога не сме живеели в онзи балон, който западните банкстери бяха устроили. Западът наложи крайни рестрикции, за да се бори с кредитните пирамиди, но нашето положение не изискваше такъв остиритет.  

Какво се оказа - Борисов бе призован да спасява народ, който не бе чак в такава криза 

И той го “направи” - тук инфлацията не бе бич, безработицата не достигна гигантски размери, заплатите растяха с темповете на костенурка, пенсиите - също. Локдаунът на ковид бе по-притеснителен за икономиката, отколкото глобалната криза през 2008 г. 

Липсата на криза не попречи на Борисов да се обяви за победител на кризата. И не само това - липсата на криза не попречи на Борисов да действа така все едно има продължаваща криза. Без криза Борисов успя да на прави това, което олевелите западняци правеха във време на криза - да сложи ръка на банките и да повиши ролята на държавата като гигантски преразпределител на средства. 

Стабилизацията на мизерията,

заради която българите изхвърлиха двуполюсния модел, сега бе обявена за гигантски успех, защото без нея толкова лошо можеше да стане... 

И тук - няма как — пак трябва да опрем до българския манталитет. Българинът, свикнал да живее бедно в дългите години на комунизма, човек, убеден, че е неконкурентоспособен, и затова - без право да претендира за адекватен стандарт, очевидно е благодарен на всеки, който не му сервира нова криза. Ако получавате 1000 лв., палите свещ, че някой не ви взема 200, и въобще не мечтаете за доход от 2000 лв. Избори ли? Че защо - всички са маскари. Да правят каквото искат, само да не ми пречат... С тази обществена философия Борисов може да управлява още 2 по 12 г. Само като обещава "сталбиност". 

Проблемът е в българина, който се остави да бъде убеден от политиците си, че е обречен да живее само и единствено на

първото стъпало в пирамидата на Маслоу -

знаете - онзи психолог, на когото дължим йерархичното подреждане на човешките потребности. Там, на първото стъпало, стоят самотни физиологическите нужди - потребностите ни от храна, вода, сън и да сме живи и здрави. Да хапнем, да пийнем - тези три неща. След години на проби и грешки българинът вече загуби надежди, защото разбра, че преходът към капитализма няма да ни направи богати като западняците. Той губи дори мечтите си да покори второто стъпало на Маслоу - да има сигурност в своя дом. И не гледа нагоре - към стъпалата, в които се чувства горд с общността си, самоуважаващ се, самоусъвършенстващ се. Празни думи, а? Тази обезвереност остави Борисов на власт толкова дълго време. Пирамидата на Бойко е от едно стъпало. Липсата на вяра държи площадите празни, а смелите - под юргана. 

Не може да очаквате от хора, борещи се за първостепенните си физиологически нужди, да правят внимателен подбор на политическата си класа. Тя, токсичната ни политическа класа, от своя страна, като е заинтересована срещу себе си да има нискочел електорат, който да не се замисля много-много, да не гледа нагоре и да не иска нищо повече от първото стъпало на Маслоу.