Подкупът тук се наказва стократно по-жестоко от убийство дори

Опитах се да гледам кадрите с Десислава Иванчева. Не успях.

Сърцето ми се къса да гледам плачещото бебенце, последната целувка, малките ръчички, протегнати за прегръдка.

Не защитавам бившия кмет. Видях я в “Майчин дом” преди 4 години, когато я доведоха с вериги, сякаш идва от Гунтанамо. Никой, който я е видял тогава, не може да забрави гледката. Още тогава беше прекалено, брутално. И днес е така.

Сърцето ми се къса за едно детенце, което няма да спи до майка си тази нощ. Нито утре. Няма да чува гласа й.

Не само за тях. Мъчно ми е и за мен си. Аз съм дете на прехода. На 10-ти ноември видях как суровата ръка на закона раздели майка от детенцето й. Няма милост за майката. И ако гласът на емоцията дава превес на емпатията, то гласът на рациото също не вижда логични аргументи, сравними пропорции. Пак казвам, не защитавам бившия кмет на “Младост”. Имам болезнено чувство за справедливост.

И точно днес се питам къде е строгата, но справедлива ръка на правосъдието срещу всички мъже, чиито лица са ни до болка известни - онези, заради чиито пъти по 75 хиляди евро сега в София няма достатъчно детски градини и чист въздух, пораснахме с “ремонт на ремонта”, а за пенсиите ни даже не ми се говори. Доказани престъпници на свобода. Ами доказаните убийци на пътя, които получават условни присъди и пробации? Ами крадците на еврофондове? И накрая пак опираме до цената на човешкия живот у нас. Дори да е виновна, излиза, че подкупът тук се наказва стократно по-жестоко от убийство дори.

Решетките са за майката, не за тях. Нечовешко! Чудовищно!

За детенцето ми е постът. И за сълзите.

Петя Дикова