Вече втори български парламент не успява да излъчи правителство. Защо "партиите на промяната" не могат да се справят със задачата?

Георги Лозанов посочва пет от причините за това в анализа си за Дойче Веле.

Ситуацията от последната година по един тъжен начин напомня на тази от последните трийсет. След падането на комунизма изглеждаше, че движещата политическа сила в страната ще е антикомунистическата десница, която ще построи демокрация от западен тип. Не само че не стана така, ами десницата, обратно на всякаква историческа логика, постепенно се маргинализира и за известен период дори изчезна от НС.

След падането на ГЕРБ изглеждаше, че „партиите на протеста“, изразители на площадното недоволство от 2020-та, ще вземат властта и ще извършат необходимата историческа промяна, за да може най-после демокрацията от западен тип да се състои и у нас. Това не само, че не се случва, ами те помежду си сякаш влязоха в по-остри противоречия, отколкото с останалите партии и се появиха подозрения за зависимости от тези, срещу които протестират. В 46-то НС естествено възникналата „коалиция на промяната“ беше взривена. Какви са политическите грешки, причините, довели до такъв обрат?

Партийно сатирично шоу

Първата „бомба със закъснител“, както съм писал неведнъж, беше заложена още по време на протестите, когато всички без ГЕРБ трябваше да се обединят срещу ГЕРБ, а за онова, което ще последва, трябваше геройски да се мълчи. Избирателят беше убеден да гледа на бъдещето с едно око, а другото да си затвори доброволно. Но щом е достатъчно само да разобличиш общия „враг“, няма изненада, че напред в българската политика излезе едно партийно пакетирано сатирично шоу. Политиците се оценяват според това колко силно могат да викат от цялата си душа „Долу!“ и „Вън!“, а не според идеите си за промяна и личния си потенциал да я реализират. Ако на политическия пазар бяха изнесени заедно с плодовете на гнева и плодовете на разума, вотът за партиите на протеста, освен че щеше да се преструктурира, щеше и да се разшири към негласувалите избиратели, които не са за Борисов, Гешев, Пеевски и пр., но не искат да се чувстват виновни, че не са протестирали срещу тях.

Политическата комуникация е сведена до разправия

Втората причина е, че „старите муцуни“ и този път не допуснаха нови лица в политиката. Много бързо се забрави, че протестът започна като поколенчески – от младите, които искаха достоен, именно според стандартите на западната демокрация, живот за родителите си. Никой от тях не беше привлечен от партиите на протеста и въведен в „публично обръщение“, за да се чуе разказът на следващото поколение за съдбата на нацията. Това е точно обратното на „дикторски текст“ със списъци на непознати кандидати за постове в очакване да ги приемеш на доверие и по принуда. И няма нищо общо с трансфера на познати персони от екрана в парламента, където да продължат да правят същото.

Манолова, Дончева, ген. Атанасов, Слави, сценаристите му… клаустрофобията на все същите играчи от само себе си ги прави свадливи и превръща политическата комуникация в разправия помежду им, вместо в диалог с обществото. Вярно, ИТН вкараха малко свеж въздух с Мика Зайкова и Ева Митева, но те изглеждат все по-разочаровани от мястото, на което са попаднали.

Политическата надменност на ИТН

Трето – безпочвената гордост, че в 46-то НС ИТН са изпреварили ГЕРБ с двама депутати, която им даде самочувствието да налагат „по волята на избирателя“ своята воля. Пак нямаше да е добър тон, но поведението им можеше да бъде оправдано, ако имаха мнозинство. В случая обаче волята на избирателя очевидно е друга – властта да се разпределя по допирателната между приоритетите на партиите на протеста и солидарно да се изпълнява от всяка според възможностите ѝ. Но така и никой не посмя убедено да възрази срещу мантрата „ИТН – първа политическа сила“, което доведе до следващия абсурд: на претенциите за министерски кресла, извън прочетените от Слави, да се гледа като на срамна алчност, сякаш властта е политическа награда, а не инструмент за политическа работа. Къде-къде по честно към избирателя щеше да бъде, например, ако на ДБ, за които съдебната реформа отдавна е ключов въпрос, беше поверено Министерството на правосъдието, вместо неловките кадрови импровизации по темата на ИТН. Дори Мая Манолова щеше да е по-подходящо предложение за министър на труда и социалната политика от извадената от цилиндъра на Слави китаистка Теодора Пенева – ако не за друго, то поне като жест към площадната активност през 2020-а, вкарала през 2021-а ИТН в парламента.

Разграничението ляво-дясно

Четвърто – обикалянето на пръсти около идентификационното разграничение ляво-дясно, за да не би някой от шарената анти-ГЕРБ трупа да се засегне и отпадне. Но така, освен че ДБ – като наследник на антикомунистическата десница – губеше историческия си потенциал, а промяната в развитието на страната към демокрация от западен тип се осуетяваше неволно или съзнателно. Само Христо Иванов се опита да върне разделителната линия ляво-дясно в български условия като от трибуната на 45-то НС заговори за лустрация, но темата увисна в празното. Дайте ни на нас да си разчистим сметките с днешна дата, пък за миналото и за бъдещето други да му мислят.

Много президент

Пето – Президентът Слънце. Опростяването на политическото уравнение само до анти-ГЕРБ солидарност доведе до пренебрегването на разделението между властите – и по-специално между парламентарната и президентската. Президентът още от площада започна да влияе върху парламентарния вот и в продължение 45-то НС, а най-вероятно и 46-то му поднасят собствените си правомощия на тепсия и го карат да преяжда с власт. Ако и 47-то НС възпроизведе ситуацията от предишните две, Президентът ще има всички основания да каже като Луи XIV „Държавата това съм аз“.

За да не стане така и парламентарната република у нас най-после да си върне славата, в следващата предизборна кампания за парламент партиите, които наистина са за промяна, трябва да престанат да разчитат само на наказателен вот и да привлекат гласове именно за промяна. Но не като повтарят думата до втръсване, а като разкажат на избирателите си (по възможност увлекателно) в какво ще се състои тя и кой и как ще съумее да я извърши. Защото електоратът, който не гласува за ГЕРБ, може да иска възмездие за политиците и антуража им, но много повече иска друг живот за себе си.