Жертвата е забравеният днес Георги Вълкович

Алексей Петров е последната жертва на поръчково убийство. Първата влиза в криминалната ни история преди сто и тридесет години, пише Труд. На чужда земя с чужденец поръчител. Жертвата е забравеният днес Георги Вълкович.

Роден през 1833 г., той е от виден копривщенски род. Завършва медицина в Цариград и специализира хирургия в Париж. После преподава във Военното медицинско училище. След Освобождението се преселва в България. Първо е депутат, сетне министър, председател на Държавния съвет и директор на Александровската болница.

През март 1887 г. докторът е назначен за дипломатически агент в османската столица. С инструкции да укрепва българо-турските отношения и държи под око нашата политическа емиграция. “Вълкович бе задължен да докладва редовно за движението на емигрантите в Цариград и Европейска Турция, като посочва имената им и адресите на техните укриватели”, отбелязва акад. Георги Марков.

Според историка топла дружба свързвала премиера Стефан Стамболов с цариградския пратеник. Двамата редовно си разменяли честитки, а за да заздрави приятелството, дипломатът пращал колети с риба и стриди на министър-председателя.

През 1891 г. в ръцете на полицията попада шифровано писмо на противодържавни елементи. Текстът е разчетен и пратен на Вълкович. Там Стамболов го предупреждава: “От писмото ще видите, че и Вие също се намирате в опасност. Ето защо ще Ви моля най-убедително да се пазите, като ходите из Цариград, и особено нощем. Недейте мисли, че няма никаква за Вас опасност, защото тия страшни харамии пред нищо не се спират.”

“Вълкович отговорил, че напразно ще се труди да се пази от такива хора: ако му е писано да бъде убит, ще бъде. Това е въпрос на съдба и провидение”, предава реакцията на дипломата английският журналист Ардърн Биман.

Русия вече е решила да го ликвидира. Азиатският департамент възлага “мократа поръчка” на професионалния атентатор Наум Тюфекчиев. Той търси маши да свършат черната работа. Чрез Христо Стефков се опитва да склони Георги Мерджана, но онзи отказва. Тюфекчиев купува мълчанието му с четири лири и започва преговори в Одеса с Орловски и Дражев. Двамата възторжено приемат да заколят Вълкович.

Заминават за Цариград и избират за дата на покушението 12 февруари. Тогава е Заговезни, когато се устройват карнавали и маскаради. Душегубците купуват костюми от Капалъ чарши, маскират се и влизат в калабалъка по улиците.

Вечерта Георги Вълкович излиза от българското дипломатическо агентство. Тръгва по улица “Мердавенли”, Орловски и Дражев го следват по петите. В ръката на Орловски, облечен като Пиеро, лъсва нож. Настига Вълкович и театрално се провиква: “Ето отмъщението за честта на жена ми!”

Мнимият рогоносец замахва и забива острието в корема на жертвата. После предрешените се смесват с множеството. Прободеният хваща ханджара и го изтегля от тялото си. В това време се задава англичанинът Хенри Симън. “Раниха ме, позвънете, моля ви, на портата на агентството”, простенва Вълкович.

До леглото на ранения са извикани най-добрите стамбулски лекари. “Първий пристига д-р Пинто, който живее близо до агентството. Той дава първата помощ на болния и остава при него цяла нощ. Макар докторите и да заявили, че раната не е тежка, болният прекарал нощта в ужасни мъчения”, хроникира очевидец на покушението.

Вълкович се чуди кой е посегнал на живота му. Някой си Порфир Иванов се е заканвал, но дали той е забил ножа, пита се недокланият. Лекарите го успокояват, че раната не е фатална, но прободеният е хирург и усеща, че състоянието е критично.

Лекарите локализират раната под дванадесетото ребро. Решават, че се налага операция и хващат за скалпелите. “В коремната кухина намериха чревни газове, кръв и изпражнителна материя и в низходящото дебело черво една рана от пет милиметра дълга, която биде зашита; сетне кухината бе очистена и зашита”, описва работата им вестик “Свобода”.

Докторите обявяват, че операцията е сполучлива. На 14 февруари в 9 и 30 вечерта обаче пациентът издъхва. Тялото е балсамирано и положено в цинков ковчег, а той в дъбов. От България пристига траурна делегация, начело с Димитър Греков и Данаил Николаев. Специален параход пренася покойника през Златния рог, влак го прибира в отечеството.

В Пловдив тленните останки са посрещнати от министри, депутати, духовници и чужди дипломати. Макар с навехната нога, тук е и княз Фердинанд. Личният доктор му наредил да не шава, но князът поема риска и заминава за града под тепетата.

Георги Вълкович е опят в храма “Св. Петка” от митрополит Натанаил. “От черквата шествието тръгна по същий ред за гробищата, гдето след една прочувствена реч, изказана от учителя г-на Шопова, тялото се спусна в студения и мрачен гроб, който с алчност гледаше на жертвата си”, описва последния път на покойника един местен вестник.

След кървавия маскарад Орловски и Дражев пренощуват на руския параход “Цар”. На заранта капитанът ги прогонва. Тогава двамата се шмугват в руското посолство и хвърлят в паника посланика Михаил Нелидов.

“Необходимо беше незабавно да се вземе някакво решение, тъй като всеки изгубен час можеше да бъде фатален”, докладва той в Петербург. Братушката документира какво е наумил: “Веднага взех решение да изпратя чрез нашето генерално консулство телеграма до капитана на парахода “Цар”: “Пуснете Орловски и Дражев”, датирана от предния ден, като че ли те са се качили преди извършването на убийството.”

Нелидов предлага екзекуторите да се арестуват в Одеса и евентуално да се съдят. По-удачно е обаче тихомълком да се скрият в Сибир, прави завой той. “Струва ми се, че би било по-добре и двамата да се изпратят във Владивосток”, слага точка на случая самият Александър III. Императорът влиза в историята с прозвището Българомразеца.

По делото “Вълкович” в Цариград са осъдени на смърт невинните Георги Мерджана и Христо Стефков. Стамболов знае, че не са истинските убийци на приятеля му, но упорито настоява да бъдат екзекутирани. Да се обесят за назидание, аргументира се българският държавник.

Така нареченият “кървав султан” Абдул Хамид II се оказва по-милостив. Двамата отървават въжето.