Самоотводите на съдии по делото „Дебора“ е по-скоро симптоматичен, а не инцидентен случай

От 2014 г. в рамките на около две години всички районни съдии от двайсет районни съдилища в Източна България се самоотвеждат от разглеждане на едно конкретно гражданско производство. През същата година ВСС констатира голям брой самоотводи на съдии по наказателни дела на Районен съд гр. Плевен за период 2012 г. – 2013 г. През 2018 г. поради подадена молба срещу Районен съд (РС) Ловеч по реда на Закон за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), всички съдии от РС Ловеч се самоотвеждат, след което същото правят колегите им от РС Троян. Най-често посоченото основание за избора е възможността страната да възприеме съда като предубеден или заинтересован от изхода на делото. Само за последните три години броят на самоотводите на съдии е над 37 000.

Посочените по-горе примери не са изчерпателни, но заедно със статистиката са показателни, че случаят със самоотводите на всички съдии от РС Стара Загора от разглеждане на наказателното дело „Дебора“ е по-скоро симптоматичен, а не инцидентен, сочи анализ на ИПИ. В този казус отводите също се обосноват с това, че не може да участва в състава на съда съдия/съдебен заседател, „който поради други обстоятелства може да се счита предубеден или заинтересован пряко или косвено от изхода на делото“. Възникналият обществен гняв от работата на правоохранителните и правораздавателните органи и още повече – възникналите обществени очаквания за изхода на делото – не трябва и не могат да бъдат основание за отвеждане от него. Функциите, които съдиите изпълняват в съдебната власт, а и в обществото като цяло, изисква те да притежават такава интелектуална и психическа издръжливост, която не просто да им позволи, но и да ги овласти да разгледат делото обективно, без влияние от каквито и да било външни фактори. Общественото мнение и неправомерното политическо влияние са еднакво вредни външни фактори, подриващи съдийската независимост. Защото уплашеният или хваленият съдия са също толкова зависими, колкото и корумпираният. Защото, противно на общоприетото схващане, съдиите не са бюрократи, а професионалисти, извършващи аналитична работа, които са призвани да решават конфликти. Дори когато мащабът на конфликтите излиза извън съдебната зала.

Безспорно е, че възможността за отвод на съдия или членове на съдебния състав е гаранция за справедлив процес и е регламентирана и в НПК, и в ГПК. Когато обаче съдия декларира, че е налице накърнено вътрешно убеждение без за това за съществуват обективни данни, се стига до множество обществено и правно неприемливи последици:

• Съдебният процес се оскъпява и забавя, т.е. влияе върху качеството и срочността на правораздаването;
• Създава условия за неравномерна натовареност в конкретния орган на съдебна власт;
• Създава впечатление у ползвателите на съда, че могат да оказват натиск на определени състави, който успешно да доведе до отвод;
• Това, от своя страна, позволява на страните сами да избират или поне да избягват конкретни съдии, съдебни състави, съдилища;
• Бяга се от отговорност;
• На практика се стига до отказ от правосъдие
• В крайна сметка, срива доверието в съдебната власт.

Проблемът с немотивираните и масови отводи разкрива дефицити и в други сфери:

• Подбора – очевидно от значение е не само компетентността, но и житейският опит, психическата и емоционална устойчивост;
• Атестирането – макар въпросът за необоснованите отводи да се взима предвид при атестирането, очевидно само тази мярка не е достатъчна и проблемът продължава;
• Квалификацията и продължаващото обучение на съдиите – тук ще цитираме Определение № 390 от 28.07.2017г. на ВКС по въпроса за отвелите се районни съдии от двайсет районни съдилища в Източна България: „Съдебният състав намира за необходимо препис от определението да се изпрати до председателите на (…) относно правомощията им да организират повишаване квалификацията на съдилищата от съдебния район“.

Съдебната власт има необходимия човешки и финансов ресурс. Даже в излишък. С последните конституционни изменения поне формално вече разполага и с необходимия фундамент за реално самоуправление, което да захрани съдебната независимост. Повече от ясно е обаче, че когато говорим за реформа в съдебната власт, не можем да ограничим дискусиите само до конституционни, законодателни и структурни преформатирания, защото работа по професионалния етос все още има.