Само няколко дни преди да навърши 89 години, си отиде Люба Алексиева - едно от най-слънчевите лица на българската театрална сцена.

Актрисата, родена на 19 ноември 1926 г., не спираше да излъчва радост. По-голямата част от кариерата ѝ е минала в детския театър, към който изпитва силна носталгия. На 82 г. играеше в постановката по Чехов “Вуйчо Ваньо” в Младежкия и беше във възторг от режисьорската работа на Стефан Мавродиев, пише вестник 24 Часа.

Тя завършва ВИТИЗ “Кръстьо Сарафов” със специалност “актьорско майсторство” през 1953 г. Омъжва се за писателя Петър Незнакомов - майстор на хумористичния разказ, невероятен сатирик и сладкодумец. Най-запомнящите се нейни постановки са “Мотопедът”, “Чайка”, “Варвари”, “Еквус”, “Амадеус”, “Двамата веронци”, “Дундо марое”.

Люба Алексиева е изиграла и паметни роли в киното - съседката в “Трябва да ти кажа нещо” (2004), “Мъже без мустаци” (1989), “Старчето с карираните панталони” (1989), “Котешка опашка” (1987), “Петък вечер” (1987), “Горе на черешата” (1984), “Не знам, не чух, не видях” (1984) и др.

Люба Алексиева - една от най-слънчевите актриси в българския театър

Буба, както я наричат колегите ѝ, нашумя преди няколко години с участието си популярната реклама, в която казва една реплика: “Кажи, баба, тенкю.” Гениалната за маркетинга фраза е предложена от самата нея. Актрисата направи и втори телевизионен удар - участва в реклама на вафли, в която казва на едно момченце: "Объркал си рейса, пич! Приятелките й са ужасени. Тя - не. Разбира вкуса и езика на новото поколение. Чувства се млада по дух.

“Още на кастинга за рекламата с “Кажи, баба, тенкю" някой от екипа каза: “Това ще стане хит!”, спомня си актрисата в интервю за “24 часа”. - Усетих, че им направи впечатление и така стана. Знаете ли, че не можех да изляза на улицата след това.

Не можете да си представите какви групи деца търчаха след мен. Отделно хората ме поздравяваха, отваряха ми вратата, викаха ми: “Кажи, баба, тенкю”.

В началото беше много весело, но постепенно започна да ми тежи цялата тази работа. Мислех си, абе аз почти 40 години бях актриса, не само в Младежкия театър и в детски пиеси, играла съм в "Ромео и Жулиета", "Варвари", "Любов необяснима", имам много награди, въобще имала"съм моменти в кариерата си, с които хората са ме запомнили. Никой обаче не казва - госпожа Алексиева, аз ви помня от това или онова. Не, само "Кажи, баба, тенкю". И започна да ми става тъжно и мъчно, разбрах, че нещата отминават, хората живеят с това, което им харесва в момента.

В "Дванайста нощ" от Шекспир излиза в началото на 50-те години.

Имах един случай, бях тръгнала по изложби, вървя си по улицата и гледам група деца. Много сладки. Отминавам и чувам зад себе си: "Тя е, бе. Тя е. Не е тя. Абе, тя е, бе..." По едно време всичките хукнаха след мене: “Вие ли сте “Кажи, баба, тенкю"?” Викам: "Аз съм.” И като наизвадиха листове и химикалки, искат автографи. Викам “Деца, много бързам, милички. Не мога да всички да ви дам автографи, вие сте 50 човека.” Не, не преди не съм давала толкова автографи."

На първия етаж живеел един възрастен господин, който един ден казал на Люба: “Ела да ти кажа нещо.” Викам: “Кажи, дядо Цвятко.” Той почина, Бог да го прости. И ми казва: “Аз тебе не съм те виждал да ходиш, ти само бягаш.”

После срещнах дъщеря му и ѝ казах: “Къде е сега баща ти да ме види, че не само не бягам, ами не мога и да ходя.”

Ходя с бастун, не че ми трябва, просто за сигурност Много ми е трудно да слизам и да се качвам в градския транспорт, нищо не правят, за да облекчат възрастните хора. На тролейбусите е най-трудно. Почват да ме бутат отзад: “Айде, де, по-бързо!” Викам им: “По-бързо от това не мога”, разказваше с чувство за хумор за битието си актрисата.

Актрисата блясва ярко в киното и в реклами - спомнете си “Кажи, баба, тенкю”

Какви роли е играла?

"О, много са. Изиграла съм всички мечки в Младежкия театър. Коронната ми беше бялата полярна мечка. Наскоро срещнах един колега, който ми каза, че така ме е запомнил като бялата мечка. А във "Вълкът и седемте козлета" изграх майката коза. Стана чудесен мюзикъл, с него пътувахме много. Николай Бинев беше страхотен, как пееше... Въобще беше много хубаво представление.

И един ден си вървя по улицата. Гледам една жена продава нещо и изведнъж се обръща, вижда ме и виква: “Госпожо, вие не сте ли козата?” И всички хора се обръщат да видят коя ли е козата. Отивам до нея и казвам: “Да, аз съм козата”, а тя ми казва: “Нямаше представление и аз и детето да не сме там.” Затова на мен много ми е мъчно за детския театър. Децата са лишени от едно много силно възпитателно средство. То създава вкус, слушат музика, научават много неща.

Играе във "Варвари" на Горки на любимата си сцена - Младежкия театър.

А детето е много страшна публика - не му ли е интересно, започва да тича, да вика, да се разхожда. Тогава театърът имаше по-малко от 1000 места и имаше време, когато седяха по две на столче. Ако знаете какво напрежение”, сподели преди време Люба Алексиева. - Какво напрежение е това за актьорите - да ги накараш да слушат. Но на мен ми беше много приятно.

Имах една прекрасна колежка Лора Керанова, тя много отдавна почина. Играеше котарака в "Котарака в чизми" и си спомням след едно представление пристига детенце с майка си и й вика: “Минашу, като родиш котенца, ще ми дадеш ли едно?” А тя му отговаря: “С удоволствие.” Беше страхотно, много хубава атмосфера. Представяте ли си? Ние сме ги довеждали до този прекрасен момент да повярват в красотата, да й се радват.

Аз съм от Бургас. Това беше навремето малък град, в който хората се познаваха, отношенията бяха други. Ние бяхме много строго възпитавани. Всеки имаше номер, зашит на дрехите. Не можеше да направиш нещо нередно, защото веднага щяха да ти вземат номера и да се оплачат в дирекцията. Завърших бургаската девическа гимназия. В пансиона съм ходила само да уча френски.

Имаше и друго нещо - майката си беше вкъщи. Следеше се за всичко, уроците, яденето. Баща ми се връщаше от работа и обядвахме заедно. Сега родителите сутрин излизат, посред нощ се прибират. Какво е яло детето, къде е било, оправят се както могат. Въобще, начинът на живот е абсолютно различен.

Пенсията ми е толкова, колкото да мога горе-долу

нормално да живея Чета много вестници, гледам телевизия и съм информирана, винаги съм имала отношение към тези неща. Все ми се иска нещата да се оправят, но не виждам надежда. Поне докато съм жива. Все по-лошо става. Много ми се иска да внуша на внучката си, че няма нищо по-хубаво от четенето. Сега има филмчета, предавания, интернет. Но всичко това им се поднася наготово. Приемаш нещата така, както ги вижда този, които е създал произведението. А когато четеш, сам си създаваш образите. Има един термин в актьорската професия - да имаш видение за образа. Къде отивам, защо... Т.е. да ти се натрупат толкова много обстоятелства, че да се почувстваш като героя си. На това искам да науча внучката ми.

Много обичам стихотворението “Бяла спретната къщурка, две липи отпред.” Казвам ѝ, ако видиш бялата къщичка нарисувана, хубаво. Но, когато го прочетеш и започнеш да си фантазираш за къщичката и за двете липи, става твое. Заживяваш по друг начин, с това, което четеш. Вижте, даже ми става неудобно да говоря вече, защото виждам как между моето поколение и днешното има огромна пропаст.”

Люба Алексиева е майка на нашата колежка от международния отдел Мария Незнакомова, отличена с най-престижни ордени на Франция за своя принос в разбирателството между двете страни.

Редакцията изразява искрените си съболезнования на Мария и семейството ѝ заради тежката загуба.

Бог да прости Люба Алексиева!

Поклонението беше в черквата “Св. Седмочисленици” в неделя, 8 ноември, от 15 часа.