На 6 септември преди 133 години официално е обявено съединението на Източна Румелия с Княжество България.

С него българският народ отхвърля една несправедливост, наложена от Великите сили през юни 1878 г. с Берлинския договор.

Според него, територията на Княжество България – около 64 000 кв. км., съставляват Северна България и Софийският санджак. То е „самостоятелно, трибунарно княжество под върховната власт на Н. В. султана”. На юг от Стара планина се създава „една провинция под името Източна Румелия, която остава под пряката политическа и военна власт на султана в условията на административна автономия” (около 33 000 кв. км). Беломорието, Македония и Източна Тракия се връщат на Високата порта. Северна Добруджа се дава на Румъния, а Нишко, Пиротско и Враня – на Сърбия.

Макар че осигурява своеобразно международно признание на Българската държава и българската нация, по същество Берлинският договор от юли 1878 г. представлява един несправедлив диктат, който жестоко разпокъсва българската нация, задълбочава балканските противоречия и създава българския национален въпрос. Същността на този въпрос се състои в десетилетните борби на българите за освобождение и обединение на всички български земи в целокупно отечество.

По силата на Берлинския договор от 1878 г. Южна България, наречена по искане на английската дипломация Източна Румелия, е откъсната от възобновената българска държава и включена отново в пределите на Османската империя, макар и с известна автономия. Българското население от Областта не се примирява с несправедливите решения на Берлинския договор и незабавно повежда борба против тях.

Първоначалният замисъл е присъединяването на Областта да стане заедно с присъединяването на другите откъснати от Княжеството български области. След като това се оказва невъзможно, главно поради неподходящата международна обстановка, на преден план излиза задачата да се реализира поне присъединяването само на Източна Румелия.

Борбата взема организиран характер след учредяването на Българския таен централен революционен комитет (БТЦРК) в Пловдив през февруари 1885 г. Той се нагърбва с изпълнението на задачата само с революционни средства, по примера на дейците на Априлското въстание през 1876 г. През лятото на 1885 г. е избран нов състав на БТЦРК, който издига лозунга за обединение на Южна и Северна България под скиптъра на княз Александър I Батенберг.

На 5 срещу 6 септември формираните в околните на Пловдив села и градове чети се отправят към областния център. Сутринта на 6 септември те, заедно с частите на Източнорумелийската милиция, обкръжават конака и арестуват намиращия се в него главен управител Гаврил Кръстевич. Вместо да се възползва от дадените му права по силата на Органическия устав и да повика незабавно турски войски от Цариград, Кръстевич, като родолюбец, предпочита да се предаде доброволно. Веднага след провъзгласяването на Съединението е сформирано Временно правителство начело с д-р Г. Странски, което поема управлението на Областта до пристигането на княз Александър I Батенберг. Временното правителство просъществува до 9 септември 1885 г., когато в Пловдив пристига князът и възлага функциите му на Комисарство на Южна България.