Сега, когато Европа отново е под карантина, изправена пред пристъпите на пандемията, се увеличават протестите на ресторантьорския сектор, докаран до ръба на фалита след месеци на принудително затваряне и поради липса на перспективи

Джастиндер Хера от Франс прес с  публикация в E-vestnik

Кристина, Лоран, Иржи и Мартин: от Женева до София, АФП се срещна с четирима представители на бранша, които разказват за влиянието на здравната криза върху тяхната работа.

„Никога не се отказвай“

„Да си умреш от скука“: на входа на виенско кафене стои скелет, облечен в дрехи на сервитьор, и държи табела, която отразява душевното състояние на собственичката Кристина Хумел. Тя е третото поколение от семейството, управляващо едноименното заведение, и наскоро е участвала в символична акция, за да изрази недоволството си от третото затваряне в Австрия.

„Опитваме се да преминем през кризата по творчески и позитивен начин“, сподели пред АФП тази 44-годишна управителка, с руса коса, подстригана на черта, и с черна маска, пред салона на заведението с ненатрапчив декор и меки пейки.

Тя обаче казва, че е обезсърчена от непрекъснатите обрати на правителството. Мнозина в сектора имат чувството, че „ги размотават седмица след седмица“, оплаква се Хумел.

От друга страна, пред нея не стои въпросът дали да наруши правилата. „Не бих направила нищо, което да ми навлече затруднения или плащане на глоба“, подчертава тя, припомняйки, че има шестгодишен син, когото да издържа, и служители, на които да дава заплата.

И за да подчертае факта, че си дава сметка за сериозността на ситуацията, Кристина Хумел казва разпалено: „не съм нито коронаскептик, нито последовател на конспиративни теории“, като твърди, че запазва надежда в дългосрочен план.

„Културата на виенските кафенета вече е преминала през няколко кризи и този начин на живот никога няма да изчезне. Както се казва, „истинският виенчанин никога не се отказва“, заявява Хумел..

„Вече е твърде късно“

В Женева Лоран Терленшан не е настроен толкова оптимистично. Председател на дружеството на собствениците на кафенета, ресторантьорите и хотелиерите, той става безпомощен очевидец на поредица от фалити.

Членовете на организацията са изпаднали в отчаяние, обременени с „отговорността за своите служители, на които не могат да плащат”, с обвинения, „които не могат да приемат, „с бъдеще, което вече не съществува“. „За 30 процента от тях, което се равнява на 600 фирми, вече е твърде късно“, недоволства той.

Лоран Терленшан се оплаква и от несигурността: „Това, което ме интересува, е да зная кога ще отворим отново“ и да можем да работим нормално, а дотогава „да разполагам с достатъчна помощ“, за да не си казвам: „Няма да загубя бизнеса си, тоест живота си“.

Противопоставяне

За да не се поддава на черни мисли, чехът Иржи Яначек е избрал да се разбунтува.

От 9 декември той отново посреща клиенти в своето ресторантче „Мали Янек“, на 40-ина километра южно от Прага, опълчвайки се открито на ограниченията.

„Загубихме търпение, когато правителството, в рамките на една седмица, на три пъти промени правилата“, обяснява този бивш политик от десницата.

В една страна, която е на първо място в света по консумация на бира, в началото на януари той организира, заедно с други ресторантьори, подреждането на еднокилометрова редица от халби в центъра на Прага.

„Никога няма да се огъна“, въпреки посещенията на полицията или глобите на здравните власти, обещава той, отхвърляйки риска, че бирарията му може да стане огнище на зараза.

„Един ден“, когато отворим отново На около хиляда километра оттам, в България, Мартин Михайлов също се мобилизира.

Този 41-годишен мъж, който държи три бара, които са горещи точки на нощния живот в София, беше планирал да излезе вчера на улицата, за да осъди „липсата на държавна подкрепа“ и да защити „свободата“.

„Властите така и не спазиха обявения график. Не можем повече да приемаме такова отношение!“, казва разпалено той в едно от пустите си заведения, с нахлупена шапка с козирка.

„Няма да го направим с леко сърце, но в крайна сметка може да се наложи да нарушим закона“, предупреждава Мартин, като същевременно благодари на кредиторите си за тяхната „помощ и толерантност“.

Той не си прави илюзии: изправен пред „натрупани дългове“, „възстановяването ще бъде много бавно“.

Когато „един ден“ множеството клиенти се върнат, „това ще бъде стресиращо“, представя си Мартин. „Не мога да си помня кога за последно беше пълно“, казва той, посочвайки дансинга, тъжен без танцуващите на него клиенти.