Вирусът ни удари в най-приятната, а за някои и най-истинска, част от живота ни - тази на забавлението и удоволствието.

Казват, че „Чумата“ на Камю станала особено актуална след избухването на пандемията с коронавируса. Мало и голямо се втурнало да чете романа. Български медии пуснаха откъси от книгата с цел да ни накарат да се впуснем в аналогии колко COVID-ът прилича на чумата, пише Сега. Тук може да се сетим и за Оскар Уайлд, според когото не изкуството имитира живота, а обратно – животът имитира изкуството. Ирландецът както винаги е остроумен, макар че в случая, струва ми се, не точно книгата на Камю е, към която трябва да прибегнем.

Вярно, д-р Бернар Рийо и той като толкова много медицински труженици днес, непоколебимо се е възправил срещу страшната болест, която също както онези потайни и незнайни „някакви злосторници“, в съществуването на които е убеден портиерът г-н Мишел, подхвърля мъртви плъхове на стълбищната площадка. Така започва „Чумата“ – най-напред с невяра в невидимата заплаха, която после се разраства така, че изцяло превзема пространството на живота. Превзема го докрай. Без остатък.

Както го е завзела и сега - поне ако вярваме на медиите. Коронавирусът определя дневния ред на новините. Е, прокрадват се в тях и светли нотки като онази серенада, която италианците изпълниха в чест на своите лекари, медицински сестри (и братя) и санитари. Италия винаги е била страна творческа и с въображение, успя да намери и в тази като че ли безизходна ситуация начин да освежи натежалия от COVID-19 въздух.

Затова смятам, че ако тръгнем да дирим литературна ситуация, подобна на днешната, може би не трябва да се хващаме за Камю и „Чумата“, а за една друга книга, чийто първи ден започва наистина с чума, но след това почти не чуваме за нея: „И тъй, казвам ви, че от времето на благодатното въплъщение на сина господен бяха изминали 1348 лета, когато в славния град Флоренция, най-великолепния от всички италиански градове, избухна смъртоносна чума, може би под влиянието на небесните светила, а може би и да беше изпратена върху нас, смъртните, от справедливия Божи гняв, за да ни накаже за греховете и да ни накара да се пооправим, тя започна няколко години по-рано в източните области и след като ги лиши от безброй люде, се местеше неспирно от едно място на друго и се разпростря чак на запад, сеейки след себе си смърт и печал“

Сетихте се коя е книгата, нали? „Декамерон“, разбира се. „Декамерон“ на Джовани Бокачо, където десет благородни жители на „славния град Флоренция“ – седем млади дами и трима млади мъже (така ги определя Бокачо), се оттеглят в едно селско имение, за да изчакат докато отмине напастта Божия (това по Елин Пелин). И за да не скучаят, решават да си разказват истории, като всеки един има правото да избира каква да е темата им.

Италианците, изглежда, намират винаги начин в бедата да открият възможност за съзидание и фантазия. Но всъщност удивително е как по един и същ начин хората са принудени да реагират на заразите – бягат, оттеглят се, затварят се, изолират се… Социална дистанция, както напоследък стана модно да се казва.

А хората са социални животни („зоон политикон“, констатира Аристотел), има една умна дебела книга, която така се и нарича – „Човекът – социално животно“. Написана е от американския психолог Елиът Арансън. Той, между другото, разработва експеримент относно позитивното социално-институционално стимулиране: на група студенти след проведени тестове се заявява, че са показали притежание на необикновени способности, докато на другата група се посочило, че резултатите им не били нищо особено. Като следствие първата група наистина започнала да демонстрира забележителни резултати в обучението, докато втората рязко понижила постиженията си.

Това по повод българския кризисен щаб, който само ни критикува, че сме били безгрижни срещу заразата и не сме се държали достатъчно отговорно, та затова и вероятно от ден на ден ни засипва с все по-рестриктивни мерки. Може би ако ген. Венцислав Мутафчийски на някой от своите брифинги ни попохвали малко нас, обикновените граждани, колко сме съвестни, колко сме внимателни, колко сме изпълнителни, то наистина ще станем съвестни, внимателни, изпълнителни.

А май и не е нужно чак към свидетелството на подобни сложни психологически експерименти да прибягваме, за да убедим управниците на кризата, че трябва да са малко по-хрисими и добродушни, народът български го е рекъл отколе: „Блага дума железни врата отваря“… От този ъгъл само май няма да е излишно да споменем, че през същата 1348 година, когато във Флоренция се надига „черната смърт“, в Прага е поставено началото на Карловия университет, а в Англия е основан Кеймбридж. Така че не се знае и днес какво ново начало поставяме: може да е нещо толкова хубаво, че даже не можем да го осъзнаем…

Осъзнаваме друго обаче: вирусът ни удари в най-приятната и за някои - най-истинската, част от живота ни – тази на забавлението и удоволствието. Особено важи това за нашата западна цивилизация, която беше възприела като нещо от само себе си разбиращо се културата, спорта, движението, туризма… Като гледаме пустите градове, където преди една година човек не можеше да се размине от народ, а италианските власти дори постановиха да не се сяда на 138-те стъпала на площад „Испания“ в Рим, защото туристите ги замърсявали безнадеждно, не можем да повярваме, че това са същите градове – толкова са изоставени, напуснати, опразнени.

В точно такъв пуст град навлезе знаменитата армия на Бранкалеоне от филма на Марио Моничели. Мисля си в тази връзка, че и вирусът, и тероризмът сякаш по един и същи начин искат да ни стреснат: и онези, които удариха преди малко по-малко от пет години Париж и залата „Батаклан“ (на 13. ХІ. 2015 г.), и днес заразата се целят най-вече в способността ни да се веселим, радваме, общуваме. Не да сме заедно, а всеки да е отделно, свит в къщата си – треперещ и уплашен дали няма всепроникващият патоген да ни застигне организма, дали взривната вълна няма да ни помете тялото.

Някога, когато т.нар. „надпревара във въоръжаването“ беше в разгара си, човечеството се възмущаваше от създадената неутронна бомба – оръжие, което трябваше да унищожава само живата сила и да оставя непокътнати материалните активи на противника. Пускаш я и всичко живо е мъртво, а след това на воля се разполагай в луксозните салони на врага (на практика не е точно така, знам, но идеята на бомбата беше горе-долу такава).

Та днес градовете на Европа приличат сякаш е паднала върху им неутронна бомба – улиците са празни, жива душа няма, сградите стърчат безсмислени. Всеки се е сгърчил в кьошето си и носа си не смее да покаже навън…

Мишел Уелбек, когото мнозина не харесват, а още по-мнозина го боготворят, има книга, която описва донякъде настоящата ситуация. Нарича се „Възможност за остров“ и, доколкото знам, провокативният французин е искал освен всичко друго да обори с нея и знаменитите думи на големия английски поет метафизик Джон Дън, че: „Никой човек не е остров, затворен в себе си;

всеки е парченце от сушата, частица от океана; и една буца пръст да отвлече морето, Европа се смалява“ (от същото стихотворение Ърнест Хемингуей взема заглавието за знаменитата си книга „За кого бие камбаната“). В романа си Уелбек разказва за един индивид, Даниел, който живее изолирано и самотно, свързван със света само виртуално.

Така се и влюбва в една Мари, за която изобщо не знае каква е: „За първи път срещнах Мари 22 в един долнокачествен испански сървър; времето на свързване беше ужасно дълго. 65, 2768, 4228, 462510. На посочения адрес видях катерицата ѝ – трептяща, пикселизирана, но невероятно истинска. Дали Мари 22 беше жива, мъртва или интермедийна? По-скоро интермедийна, мисля аз; но това е нещо, за което не се говори никога“.

Но не историята с Мари кара този откъснат Даниел да разказва (както и Уелбек да ни разкаже за него), а нещо съвсем друго – ужасяващата мисъл за абсолютната заменимост на човека; че няма незаменими хора, както е изповядвал Бащата на народите, генералисимус Сталин.

Уелбек/Даниел пише: „Някъде в Централния град е създадено същество, което е подобно на мен; най-малкото има моите черти и моите вътрешни органи. Когато животът ми престане, липсата на сигнал ще бъде уловена за няколко наносекунди; изработването на заместника ми ще започне веднага. Още на следващия или най-късно на по-следващия ден защитната бариера ще се отвори; наследникът ми ще се настани между тези стени. Тази книга е предназначена за него“.

Днешната борба с коронавируса почива на обратното мнение: че всеки човек е безценен; романът на Уелбек ни убеждава, че всеки човек може да бъде дублиран.

„Декамерон“ пък на Бокачо идва да ни каже, че от всяка ситуация има изход и то не какъв да е, а творчески, приятен, неповторим, изключителен…

Затова мисля, че Уелбек не е прав: всяка „Възможност за остров“ крие в себе си един нов „Декамерон“, въпросът е само да имаме способността и смелостта да го изявим.