Известният български преводач на румънска литература разказва за своята дейност на културен мост между румънци и българи в навечерието на Деня на румънската култура.

Владимир Митев

Огнян Стамболиев е критик, преводач и журналист. Автор е на книгите: „Нова книга за операта” в 2 т., на първата българска „Книга за оперетата и мюзикъла или от Офенбах до Уебър”, „Несравнимият баритон Кирил Кръстев”, „Слънчевият тенор Николай Здравков”. Издал редица преводни книги с поезия, проза и драматургия от Михай Еминеску, Йоан Славич, Лучиан Блага, Йон Лука Караджале, Никита Станеску, Григоре Виеру, Мирча Динеску, Емил Чоран, Мирча Елиаде, Захария Станку, Йожен Йонеско, Матей Вишниек, Жан Пол Сартр, Клаудио Магрис и др. Преводач и автор на оперни либрета, на критически студии, рецензии, отзиви и проблемни статии в периодичния печат. Носител на редица национални и международни награди, сред които и на Румънската академия (1997). Член на ПЕН- центъра, България.

Господин Стамболиев,  как открихте литературата на северните ни съседи и какво Ви кара да продължавате с преводите си на класици и утвърдени творци от времето между двете световни войни, на съвременни писатели, поети и драматурзи?

Да, това откритие бе повратен момент в моя живот. Стана през средата на 70-те години. Дотогава се занимавах главно с журналистика и критика. Работех в Русенската опера като драматург и бях потънал в света на това прекрасно изкуство. Но един ден ми попаднаха стиховете на Никита Станеску, Марин Сореску и Ана Бландиана в руски превод. Преди това бях учил в Лектората по румънски език и литература в Софийския университет и няколко години по ред посещавах летните курсове на Букурещкия университет. Езика практически научих сам, като преди това бях учил в Университета италиански. Помогна ми много Радио Букурещ – Втора програма, сега “Румъния Културал”. На това радио дължа страшно много. Това беше моят вход в румънската култура… Започнах да чета много. Но четях предимно класиците и повече драматурзите. Тези трима поети се оказаха, заедно с Блага и Динеску, истинско откритие за мен. Прочетох много неща от тях на румънски и направих първите си преводи за литературната страница на русенски ежедневник. Така започнах. Първата ми книга беше подборка от гениалния Никита Станеску (ако пишеше на някой от големите езици, щеше да получи „Нобел”!) под надслов „Барелеф с влюбени”, беше отличена като успешен дебют от Съюза на преводачите в България и бях приет за член на тази престижна творческа организация у нас. През 1987 подготвих за печат в младежкото издателство в София една поетична антология, в която включих вече забранени автори и дисиденти като Дорин Тудоран, Мирча Динеску, Ана Бландиана и др. Един известен румънски преводач и секурист, Валентин Дешлиу, „докладва” за това мое „неправилно съставителство” и книгата така и не излезе, макар да беше вече напълно готова за печатницата…

Започнах да превеждам редовно за литературния печат, а също и пиеси за театрите . Досега съм превел повече от 70 пиеси като се започне от Napasta на великия Караджале, мине се през Михаил Себастиан, Тудор Попеску, Аурел Баранга, Паул Еверак, Д.Р. Попеску, Думитру Соломон, Йон Байешу, Теодор Мазилу до невероятния Матей Думитру Соломон, Йон Байешу, Теодор Мазилу и се стигне до невероятния Матей Вишниек, моя любим автор. Досега съм издал 7 книги с проза, поезия и театър на Матей. Освен това издадох и един голям том с театъра на Йонеско. Преведох доста текстове за театрите в София, Плевен, Смолян, Силистра, Русе, Велико Търново, а също и за Радиотеатъра и Телевизионния театър.

Издадох досега 40 отделни книги, а в пет престижни антологии на световната поезия, издадени у нас, представих румънските поети. Също и балканската поетична антология „Хемус”, издадена в Атина по проект на ЕС. Преведох по-голямата част от фантастичната проза на Мирча Елиаде, както и неговите забележителни „Спомени”. Преведох класици като Йоан Славич, Лучиан Блага, Йонел Теодоряну, Дуилиу Замфиреску. Още: Захария Станку, Панаит Истрати, Йон Дезидериу Сърбу… Работя много за печата като непрекъснато популяризирам румънската литература, музика, театър. Няма културно и литературно издание в България, в което да не съм представил, при това много пъти, румънски поети, белетристи, драматурзи.

Радвам се, че преведох един обемист том с прозата на великия Хиперион / Лучафар на румънската литература и той беше отличен на фестивалите в Кишинеу и Турну Северин, а също и на 6- тия световен конгрес на еминесколозите. Това беше голяма радост за мен през 2017 година.

Да, може да се каже, че румънската литература е в основата на моя живот, че всичко друго е на втори план….

Румънската литература много често се занимава с реалностите на селото и на селския бит. В Букурещ има Музей на селото и Музей на селянина, а в Гюргево и на други места хората правят в домовете си импровизирани музеи на селския бит. Как си обяснявате силната връзка на румънците с традициите им и ролята на народното в техния живот?

България и Румъния са общо взето селски страни, със силна традиция в това отношение, макар напоследък да се урбанизират и променят, може би не толкова към добро. Селската тема е сред основните и в румънската, и в българската литература и художествена култура. Това, което казвате за съхранението на традициите и обичаите, се прави и у нас. Нямаме такъв голям музей на селото като този в Букурещ / наистина е впечатляващ!/, но имаме множество по-малки етнографски музеи и сбирки във всеки град и почти във всяко село. Произходът ни е близък – тракийски. Ние сме славянизирани траки, а румънците – латинизирани. Делят ни само Дунавът и езикът.

Бидейки мост между румънската и българската култура, може би правите сравнения и заключения за всяка от тях поотделно. Какво е сходното и кои са най-ярките различия между двете култури? До каква степен те общуват пълноценно?

Макар да сме близки и съседи, с общ корен и произход, макар голяма част от румънските земи преди поробването на България от турските варвари да са били в границите на по- силната и развита тогава българска държава (дали сме на Румъния писменост и култура), ние все още не се познаваме достатъчно добре. Особено в културен план. Румънската култура през 18 и 19 век се развива по- свободно, защото румънските княжества не са поробени, а само васални. Влиянието от културна Европа е било по- силно, докато ние сме били в затвор, подложени на геноцид. Цели пет века!

Историята на румънско- българските културни отношения е позната и добре изследвана. Много е интересна и богата. Много са следите на България в Румъния. Общували сме до голям степен на моменти и според политическата конюнктура. През 40-те години на ХХ век – добре, после след войната – също като „народни демокрации”, през Златната епоха Чаушеску Румъния беше сравнително затворена и изолирана дори от страните от Източния блок. Сега сме свободни, но гледаме повече към Запада и Америка, на които сме бедните роднини. Би трябвало да общуваме още по- тясно и пълноценно. Защо да не направим и ние съюз – Румъния, България и Сърбия като Вишеградската тройка? Историята, съдбата и географията ни свързват.

Освен че познавате отлично румънската литература, Вие сте свързан от години с оперното изкуство, включително чрез Вашата съпруга Виолета Шаханова, която е специализирала при проф. Октав Енигареску. Какви са впечатленията Ви от румънската оперна и симфонична сцена? Какво не знаем за румънското високо музикално изкуство?

Румънската музикална култура, която е общо- взето позната и доста уважавана в България, е сред водещите в Европа във всяко отношение и като творчество, и като изпълнителско изкуство. Фестивалът „Енеску” по качеството и мащабите си е първият в Европа и превъзхожда големите музикални форуми на Запад.

По прочутата лирична комедия на Себастиан „Звезда без име” през 1984 година написах либрето за опера. Нашият най-голям оперен композитор, представяният и в Румъния Парашкев Хаджиев го хареса и създаде едноименната си опера, поставена с голям успех през ноември 1985 година от Софийската национална опера.

Лично аз съм организирал камерни концерти с музика на Енеску, Паскал Бентою, Анатол Виеру в София и Русе, в които участва моята съпруга – първата солистка на Русенската опера Виолета Шаханова. Тя изнесе и рецитал с румънска музика в Музея „Енеску” в Букурещ. Освен това преведох и либретото на прекрасната опера за деца „Котаракът с чизми” на Корнел Трайлеску за Русенската опера и тя беше представена с много голям успех през 1977 година.

В момента работите над поредния си превод на пиеси от драматурга Матей Вишниек, който през 80-те години избягва от Румъния и се установява във Франция, а днес е сред най-ярките имена на румънската драматургия. Вишниек често е свързван с театъра на абсурда и е описван като достоен наследник на едно предишно поколение на румънски емигранти, сред които са Емил Чоран, Мирча Елиаде и Йожен Йонеско. Какво откривате в пиесите на Вишниек?

Както за Шекспир, така и за Матей Вишниек (род. 1956), „целият свят е сцена”. В случая по- точно „цирк”. Темата пронизва някои от най- известните му и играни по света текстове: ”Клоуните” („Дребна работа за стар клоун”), „Три нощи с Мадокс”, „Какво да правим с виолончелото?”, „Ама, мамо, тези разказват във второ действие какво се е случило в първо!”. Цирковото, маскарадното, карнавалното срещаме в много от тези пиеси, вдъхновени от италианската commedia del arte, драматургията на Караджале, Йонеско и Алфред Жари. Родее се и със сюрреалистичната проза на непознатия у нас румънски авангардист Урмуз, който всъщност предхожда Йонеско и Бекет. В тях се преплитат по един удивително хармоничен начин иронията и сатирата, буфонадата и гротеската. Поетичното начало в редица моменти е на преден план. Някои критици определят театъра му като „фрагментарен”, други като „поетичен” и „свръхчувствителен”, трети като „пост-психологически”. Всичко това е вярно, но най- точно е да се каже, че е кръвно свързан с ужасите на екзистенцията, въпреки влиянията (Кафка, Сартр, Будзати, Йонеско, Жари, Бекет, Пинтър, Арабал, Мрожек) е определено новаторски, оригинален…

Вероятно за преводача особено вълнуващ момент е да се срещне на живо с авторите, които е превеждал. Освен с Вишниек Вие сте общували приживе и с други съвременни румънски и молдовски автори като Ана Бландиана, Мирча Динеску, Марин Сореску, Никита Станеску, Лео Бутнару и други. Как протича и какво Ви дава живият контакт с авторите, които, превеждайки, сте опознали и от дистанция?

Накратко казано: това бяха най- щастливите и интересни срещи досега в живота ми.

Наред с преводаческата си дейност Вие сте и в редакционния съвет на различни културни списания в Румъния и България. Какво отличава румънските културни издания от българските?

Румънските сега са по- богати и по- добри.   В Румъния няма град без литературно издание и литературен фестивал. Там няма тази концентрация и централизация, както е у нас и това, мисля, е вредно за нашата литература. Много силни са дружествата в големите градове. Писателите в Румъния се радват на уважение, думата им се чува, докато у нас е тъкмо обратното. Така и и в Молдова. Там поетите се познават и обичат от всички. Политиците ги чуват... А нашата държава просто обърна гръб на културата и това е моята най-голяма болка.

2017 г. беше особено важна за Вас. Навършихте 70 години, получихте престижни литературни награди от фестивали в Турну Северин и Кишинев. Били сте отличаван от Румънската академия, от различни румънски и български институции. Ако 70-годишнината Ви е своеобразен завършек на етап от живота, какво предстои за Вас по отношение на Румъния и на румънско- българското общуване в културата през новия период?

Дано да бъда здрав и да осъществя поне част от моите проекти.