Публикуваме коментар на Росен Карамфилов, споделен в Edna.bg, по повод 3-ти март:

"Трети март. 140 години от Освобождението.

Днес химнът ще звучи из цялата страна. Ще се качим на връх Шипка. Ще се опитаме да си спомним за великите подвизи на Героите. Ако не бяха те – още щяхме да бъдем под иго. Не ми звучи хубаво, дори само ако си го помисля. Тръпки ме побиват. За момент през главата ми минават картините на ужаса. Те в действителност са се случили. Фактите са обратното на измислиците. Историята говори. Загинали са хора. В името на свободата ни.

Ценим ли ние обаче към днешна дата тая свобода? Над тоя въпрос ми се ще да поразсъждам. Ценим ли я? Познаваме ли значението ѝ? Знаем ли каква тежест носи тая свобода със себе си? Пет века робство. Жестокост. Унижение. Тъга. Разрушение. И множество битки. Кръвопролития, напоявали дълго земята. Земята майко – черната...

Така е казал Ботев в едно свое стихотворение. Впрочем – не само в едно. Цялата му поетика възпява България. По един или друг начин. С лек скептицизъм, но и с  огромна вяра. Ще ми се обаче, на тоя паметен празник, да ви припомня едно друго стихотворение, написано от ръката на Патриарха на българската Литература. Именно – Иван Вазов. Ето това:

ОПЪЛЧЕНЦИТЕ НА ШИПКА

11 август 1877

Нека носим йоще срама по челото,

синила от бича, следи от теглото;

нека спомен люти от дни на позор

да висне кат облак в наший кръгозор;

нека ни отрича исторйята, века,

нека е трагично името ни; нека

Беласица стара и новий Батак

в миналото наше фърлят своя мрак;

нека да ни сочат с присмехи обидни

счупенте окови и дирите стидни

по врата ни още от хомота стар;

нека таз свобода да ни бъде дар!

Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно

свети нещо ново, има нещо славно,

що гордо разтупва нашите гърди

и в нас чувства силни, големи плоди;

защото там нейде навръх планината,

що небето синьо крепи с рамената,

издига се някой див, чутовен връх,

покрит с бели кости и със кървав мъх

на безсмъртен подвиг паметник огромен;

защото в Балкана има един спомен,

има едно име, що вечно живей

в нашта исторья кат легенда грей,

едно име ново, голямо антично,

като Термопили славно, безгранично,

що отговор дава и смива срамът,

и на клеветата строшава зъбът.

Нарочно не го цитирам цялото. Искам просто да привлека вниманието ви. Ваша работа е дали ще се интересувате от съществените неща и събития само по празниците, или по принцип. Но това възпитава. 

Би следвало да възпитаме децата си в героизъм. Поне доколкото го позволяват времената. Би следвало да им обясним колко е важна свободата. Както собствената, така и колективната. Няма полза от един смел човек, ако той е сам. Не бива да поощряваме децата си да се крият като мишки и да бягат от трудностите. Напротив. В двадесет и първи век имаме крещяща необходимост от примери, които да им дадем. От големи умове, както на словото, така и на действието. Като Паисий Хилендарски, например.

Кажете ми – кой е Паисий на новото време? Кой? Кой ще е този, който ще дръзне да произнесе такива славни думи:

„О неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език? Или българите не са имали царство и държава? Толкова години са царували и са били славни и прочути по цялата земя и много пъти са взимали данък от силни римляни и от мъдри гърци.

И царе, и крале са им давали своите царски дъщери за съпруги, за да имат мир и любов с българските царе. От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели.

Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци и просияли от българския род и език, както и за това подред написах в тая история. И за това българите имат свидетелство от много истории, защото всичко е истина за българите, както вече и споменах.“

„История славянобългарска“ (1762)

И аз се чудя същото.

Защо, братя българи?!