Новите еничари на България

„Робство“ или „съжителство“?

Този въпрос развълнува общественото пространство последните дни и коства поста на образователния министър Тодор Танев. Всъщност конфликтите на историческа основа не са отскоро.

Повече от четвърт век се правят опити за пренаписване на българска история от неолиберални научни работници. Дали целта е борба за полит-коректни отношения с Турция; отклоняване на вниманието от темите на деня или опит за редакция на националната памет на българите, може само да се предполага.

По-интересно е кои и какви са хората, които в определени моменти решават да разровят историята и да нажежат обществената обстановка. Дали би било коректно да ги наречем новите еничари? За целта е необходимо да се направи паралел между минало и настояще.

„Яничари ходят, мамо,

от село на село,

мъжки рожби вземат, мамо,

яничари правят… „

При управлението на Мурад 1 в Османската империя е въведен данъкът "пенджик", според който всеки 5-ти военнопленник е бил принуждаван да приеме исляма и да постъпи в армията.

Така се формират първите отряди на османската пехота. Нуждата от хора за попълване на еничарския корпус нараства и бива създаден нов данък – дивширме (кръвния данък). Изискванията на този данък са да се събират най-здравите, буйни и умни момчета (5 до 10 годишни) от християнските семейства. След това децата биват възпитани в ценностите на ислямската религия и стават слуги на султана.

Най-интелигентните от тях се издигат до висшите служби на империята. По-голямата част отиват в османската армия. Останалите, които се оказват негодни за служба, биват продавани като роби.На момчетата било внушавано, че силата е в империята и че чрез нея те ще постигнат личен просперитет и влияние.

Така постепенно бившите християни напълно се отричали от религията, дома и корените си и ставали най-верните служители на султана - новият им баща. По този начин раята (християните) били лишавани от ресурс за съпротива, а империята увеличавала потенциала си.

В наши дни еничарството все още съществува, но под друга форма. Новите еничари не са деца и не са отвлечени насила. Сред тях има и по-възрастни, и по-млади, и мъже, и жени.

Те сами са осъзнали своя потенциал, работили са, за да го развият и да го продадат на най-добра цена на новият си “султан”. А новият “султан” обикновено е някоя западна фондация, фирма или чуждо правителство, със съмнителни интереси към страната ни. Но новите еничари нямат проблем със съвестта.

Те не държат на семейни и патриотични ценности. Даже се подиграват с тях. За тях личното благополучие и вярата, че чрез новия “султан” ще просперират е по-важно.    

Присъствието на новите еничари в общественото пространство е осезаемо. Всеки ден се сблъскваме с по някой, отрекъл се от семейство, корени и принципи. Такъв човек обикновено е добре облечен, ерудиран и заема престижен пост.

По най-интелигентен начин, с цялата необходима аргументация, се появява по телевизията или в интернет и ви обяснява кое е истина и кое е правилно. Кара ви да повярвате, че всичко, което сте учили до момента е грешно; че сте глупави и че имате нужда от гуру като него. И вие може би ще повярвате. Ще се запишете да следите профила му във Фейсбук.

Ще лайквате мъдрите му мисли и ще ги споделяте с вашите приятели. И само някой да е посмял да отрече написаното от гуруто, тежко му.

Съпротивителната сила срещу новите еничари е малка, недостатъчна. Точно затова те се чувстват силни и стават все по-нагли. Нужна е голяма наглост и самоувереност, за да се изправиш пред народа си и да му заявиш, че българите оправдават провалите си с робството (журналистът Иван Бедров); че Апостолът Васил Левски е “лайно” (историкът Емил Джауад Джасим), че българите са съжителствали мирно и щастливо с турците в Османската империя (проф. Николай Маринов) и че изобщо не е имало робство (членовете на БАН). Но списъкът не се изчерпва дотук. Голяма част от имената на новите еничари не са известни. Методите им обаче са едни и същи.

А какво ли ще се случи в бъдеще? Само времето ще покаже. Ако новите еничари последват примера на старите, ще се самоунищожат от алчност.

Въпросът е дали няма да нанесат прекалено много щети, докато ги чакаме да изчезнат от само себе си? Дали не е прекалено висока цена да ги оставим да промият съзнанията на българските деца?

Дали не е твърде скъпо да ги оставим да превърнат България в рецепция на Европа за бежанци, докато Америка урежда отношения си с Турция? А може дори да не предполагаме за задачите, които стриктно изпълняват в полза на западните им „султани“. Обществото е на ход да реагира! А обществото е всеки един от нас!

Иван Калоянов - един българин