Псевдоидеите не са никак безвредни, когато водят до замъгляване на общественото съзнание, а истинската им цел е да отвличат вниманието от злоупотребата с власт

Това пише за Дойче Веле Димитър Ганев по повод на новите български "пророци".

Ще ги познаете по яркия плам в очите и неуморното каканижене на идеологически клишета. Те шестват из телевизиите, пременени като анализатори и експерти, и последователно громят коварния либерален враг. А той е коварен именно защото не могат да кажат къде точно съществува из родното време и пространство. Все пак уверяват, че са го виждали, наистина го има и е необичайно зъл и подмолен. Въоръжени с непробиваемия щит на правата доктрина и сляпата страст на младостта, т.нар. български консерватори са горди продуценти на най-успешната политическа фалшификация от последните години.

Поредният опит да се вклини разделение в едно и без това фрагментирано общество - този път между либерали и консерватори - е в корена си маргинален и фарсов. Той нямаше да заслужава внимание, ако не беше свързан с бившите управляващи, и не замърсяваше допълнително и така разкаляното българско политико-медийно пространство.

Ако човек слуша опитите на глашатаите на българския консерватизъм за идеологическо осмисляне на света и родната действителност без познание за страната, сигурно би решил, че се води интересна битка на идеи. Страната ни е истинска твърдина срещу загниването на западната демокрация, която, за разлика от нея, ще запази християнските си корени и добродетели, твърдят новите пророци в общо ехо.

Полетът на мисълта на българските "консервативни" умове

Възникването на родния консерватизъм наистина е интересен феномен. Фиксидеята за съществуването на някаква консервативна традиция у нас може да бъде проследена още преди създаването на ДСБ на Иван Костов, в годините на СДС. Част от наследниците на тази мисловна схизма се опитаха през 2014-а година да сближат ГЕРБ и Реформаторския блок. И успяха. Неправителствената организация Институт за дясна политика бабува на брака по сметка. Спомените за резултатите от това все още са пресни.

Партията на Борисов, която е показала, че обича да краде история и да присвоява чужди идеи - за идеологии, референдуми и т.н, бе от печелившата страна на съюза. Тя утвърди заблудата, че е дясна и продължи да се представя пред традиционните привърженици на СДС като алтернатива на бившите комунисти. От другата страна бяха реформаторите, които след едногодишен престой във властта излязоха от партньорството тежко обезличени и безполезни, неспособни да се погледнат в огледалото, като заблуден интелигент, приключил бизнес ортаклъка си с мафиотска организация. Последваха четири години, в които градското дясно остана не просто извън властта, но и извън парламента.

После наричащите себе си консерватори го подкараха право през идеологическото просо и открито завършиха във вътрешния джоб на ГЕРБ. Близкият до Бойко Борисов Георги Харизанов излезе на първа линия в консервативния институт при третото правителство на бившите управляващи, когато вече бяха хвърлени мостове и към националистическите формации. Впрочем, водещата политика в целия свят действително направи завой надясно, но ГЕРБ никога не е била дясна, а класическа популистка партия от Източна Европа.

Постепенно политико-идеологическият буламач се наложи в публичното пространство и роди монументални недомислици. Във времена, в които руската хибридна пропаганда проникваше в най-популярните родни медии, партийно-идейното течение, разполагащо със сайтове, списание и клуб, избра за основен обект на своята критика Ангела Меркел. Който следи полета на мисълта на родните "консервативни" умове знае, че за мнозина от тях пример за лидер е унгарският демагог Виктор Орбан. И Конрад Аденауер, и Едмънд Бърк биха се обърнали в гробовете си, ако знаеха как българските консерватори наливат вода в пропагандната мелница на Кремъл и колко от опорните им точки се припокриват с тези на Русия.

Разбира се, някои от идейните фронтмени бяха справедливо възнаградени и попаднаха в управлението или поне в листите - или на ГЕРБ, или на някоя от присъдружните патриотични партии.

За вредата от псевдоидеите

Западният либерализъм има и трески за дялане, и подлежи на критика. Безмерната политическа коректност, културата на отхвърляне, моралният релативизъм, историческият нихилизъм и тезата за безгранично пластичната човешка идентичност са крайно съмнителни мантри. В своята крайност те също водят до абсурди, при все че и упорито убягват от радара на медийния интерес. Но подобни проблеми са крайно чужди за България, поне засега.

Бившите управляващи имаха нужда от фалшиви пророци, които да избелват корумпирания им фасон, точно както имаха необходимост и от международни бизнес партньори, зад които да се крият и които да им асистират в изпирането на откраднатите обществени пари. Разработването и налагането на разделителни линии в българското общество минава лесно и носи голяма чуваемост. Но тезата, че зад корупцията и мафиотизацията на родната политика стоят идеологически разломи е смешна.

Псевдоидеите не са никак безвредни, когато водят до замъгляване на общественото съзнание, а истинската им цел е да отвличат вниманието от злоупотребата с власт. Още повече, че в огромната част от последните 12 години в България управляваше неофициалният съюз между ерзац консерваторите от ГЕРБ и ерзац либералите от ДПС.