Добре е, че българските институции започнаха да се интересуват от житието на Баневи. Но в тази държава има цял пантеон от олигарси, заслужаващи компетентно внимание. Кога ще чуем нещо за тях? 

Комичният ефект на старата детска игра „развален телефон” се ражда тогава, когато посланието, получено на другия край на линията, е дяволита карикатура на оригинала. В ерата на таблетите, смартфоните и конзолите тази „аналогова” забава изглежда недодялана и първобитна. Но в модерната си разновидност моментално приковава вниманието на възрастните. Из медиите гастролират злепоставящи записи с гласовете на известни личности, уловени от СРС-та или по друг начин. Засегнатите твърдят, че чутото е монтаж, а думите са преиначени, извадени от контекста. Следват викове. Излияния. Оправдания. Дали „телефонът” е развален или напълно изправен - това остава неясно. Важното е, че записите се обсъждат. Циркулират. Цапат. Детската игра е огласена от смеха на малчуганите, тази на възрастните е с мирис на страх, гняв и фрустрация. Борба за власт. Озвучавана от кикота на публиката, жадна за зрелища, пише Петър Чолаков за Дойче веле.

Банев и телефонът

Телефон и запис бяха в окото на сензацията, която завихри в медиите зам.-главният прокурор Иван Гешев. По неговите думи, задържаният бизнесмен Николай Банев разполагал в килията си с телефон, по който тайно се свързал с руски лобисти. Подготвял хибридна война срещу България и медийна атака срещу прокуратурата. Водил разговори за създаване на „евразийска народна партия, която да защитава чужди интереси в България”, проучвал възможностите за политическо убежище в Русия и т.н. Телефонът, използван от г-н Банев, бил скрит в кутия от натурален сок. Дотук добре. Обещаващо начало на балкански трилър. Или поне (не)достойно продължение на публичния линч на кметицата на „Младост” Иванчева, „светнала като коледна елха”.

Всъщност пътят на Николай Банев - син на най-младия официално признат активен борец против фашизма и капитализма в Хасковско, не се отличава с нищо особено. Възходът и падението му лесно се вписват в житието на армията „назначени капиталисти” в България. Един вид книга, в която всяка следваща част е почти огледален образ на предходната. Ако си прочел един „дял”, познаваш и останалите. Става дума за онези комбинатори, които се нароиха след сгромолясването на стария режим, но не преди да получат неговата благословия. И партизанското поръчение: да спомогнат за прераждането му.

Дотук добре по случая "Банев". А другите?

Поредната обществена залъгалка, каквито свикнахме прокуратурата и КПКОНПИ да вадят от чувала, когато под краката на силните на деня стане напечено, поражда няколко въпроса, които си остават без еднозначен отговор. Най-напред: как прокуратурата подбира „клиентите” си? Добре е, че институциите се интересуват от биографията на Баневи. Нека се правят обиски в адвокатски кантори. А ако има „руска връзка” - нека се разследва. Но в тази държава има цял пантеон от заслужаващи компетентно внимание олигарси. Защо например едно от първите действия на КПКОНПИ беше да даде „извинителна бележка“ на депутата от ДПС Делян Пеевски? Защо властите не се интересуват от житието на бизнесмена Георги Гергов, а вместо това правителството му даде 43 милиона лева за „дупката” във Варна? А какво да кажем за записа „Ти си го избра” от 2013 година? И като сме започнали да питаме: защо не се повдигне завесата около епизода „Как се каляваше стоманата” от житието на самия министър-председател Бойко Борисов? Визирам ролята му в охранителния бизнес и връзките със СИК, които от години са обект на спекулации.

В изпълнителната власт вече има (поне една) партия, която е горда пета колона на Русия - „Атака”. Тя има ли отношение към „хибридната война”? Какво става с проекта АЕЦ „Белене”? Каква е ролята на Валентин Златев (Лукойл) в българската политика? И изобщо: при положение, че това правителство не предприе решителни стъпки за прекъсване на енергийната ни зависимост от Русия, новините за подготвяната хибридна война са доста закъснели. И мелодраматични.

Голяма част от политическите битки през последните десетилетия, не само в България, са белязани от войната на записите. В този контекст става ясно защо трудно се намират кандидати в тоги, които да задават неудобни въпроси на силните на деня. Едно е да пита журналист, медия или дори опозиционен политик, съвсем друго е въпросите да задава прокуратурата. В България, където значителна част от хората не се доверяват на съдебната система, отдавна е публична тайна, че любопитството на обвинителя е опасна за кариерата му суета - vana curiositas. Особено ако си прави сметката да става главен прокурор. Каквото и да твърди г-н Гешев, общото между заговора на Николай Банев и ареста на кметицата на ”Младост” е в това, че към момента на задържането им и двамата нямаха политически гръб.

Целта на мероприятието

Оттук нататък рецептата е изпитана. Различни епизоди от случая със скрития в кутия от сок телефон ще се поднасят на час по лъжичка на публиката. Може би ще разберем кой е „известният журналист”, замесен в заверата; може би ще научим повече за партията. Или пък не. Бедата е, че целта на мероприятието не е да се установи истината, а да се вдига прах. Да се залъгва общественият глад за справедливост. Да се отчете нещо за пред Брюксел. И най-важното: да се отклонява вниманието от други проблеми. И от други ползващи се с протекции олигарси.