Да, когато огласиш с вик идването си на този свят, никой не ти поднася декларация, че „животът ще бъде по-хубав от песен, по-хубав от пролетен ден“. Изобщо, никаква декларация не ти поднася. Оставя те да се оправяш сам

 Да, обгражда те с хора, каквито ти са се паднали или с каквито сам се обградиш. Някой от древните беше казал, че независимо какви са роднините ти, приятели, слава богу, си избираме сами. Та по отношение на околната ти човешка среда, ти си си отговорен, пише Маргарита Петкова за Edna.bg

Естествено на принципа проба – грешка. Защото за да опознаеш един човек, трябва да изядеш с него два чувала сол. Народна мъдрост, няма как да я оборя, ако и да знам, че два чувала сол посмъртно не можеш да употребиш в краткия си на фона на вечността житейски път. Метафори са това. Но смисълът е верен. Със солта не бива да се прекалява, със захарта също. Мярка трябва във всичко. Ама ние все се хвърляме презглава в отношения, все виждаме във всяко бляскащо стъкълце скъпоценен камък, все вадим сърцето си на показ и приютяваме в него и су, и сураво. После викаме ама то не е това. Ами не е. Много рядко това, което си мислиш, е това което в действителност е. И вината не е само в отсрещната страна, каквато и да е тя, вината се дели по равно.

Лъжат доверието ти, ако си го дал под формата на много голям аванс. Всичко е въпрос на доверие в този живот. И приятелството, и любовта, и работата ти, и всички възможни взаимоотношения. Обаче както ти се лъжеш в другите, точно така и те се лъжат в теб. И няма виновни – всеки е прав за себе си.

Освен ако умишлено злоупотребява с доверието ти. Ако подлъгва чувствата ти с користна цел. Тогава – плюй, отмини и се поправи за следващия път. Опитът е най-ценното нещо, което ни е дадено на този свят. В него влиза всичко, което срещаме и преживяваме. Опариш ли се веднъж, би трябвало да се научиш да не си слагаш пръста там, където скърцат я врати, я отношения. Щото прищипан пръст много боли. И трудно зараства. Но ако не усетиш болката, няма да вярваш, че далеч не всеки е с чисти помисли към теб. Далеч не всеки. Туй дето с по детски лъчисти очи трябва да поздравяваш света, е допустимо до първото падане. После си гледаш в краката, вместо в розовите облачета на въображението си. И тогава виждаш зейналите ями на покритите с карирани шалчета недоброжелателства, кълбетата от тръни, накичени с шарените бонбонки на притворството, пустинните пясъци, прострели се в празнодумство, което лъстиво се престорва на приятелски оазис, въобще много неща виждаш.

И проглеждаш. И свикваш да разпознаваш кое е надеждно и кое – вятър и мъгла. Вятър ти трябва, ако е попътен, а не възпиращ те. Тогава забелязваш кой пищещ ти се за най-близък приятел, се е омъглил, когато най-малко си очаквал. Научи се да очакваш всичко. Много е трудно. И за учене, и за живеене с това знание. Но нали никой не ти е обещавал да ти е лесно, забрави ли? Лесните победи просто не са интересни. И не си струват, така се оказва. Не ти носят удовлетворение. Нещо като захарен памук – уж го ядеш да ти е сладко, а никакъв вкус в устата, миг след това. Освен блудкав. Но и през това трябва да минеш. После няма да копнееш за нещо, което е било захарно-облачно-розово, а се е стопило яко дим.

Пий една студена вода, измий си лицето от лепкавите следи на фалшиви хора и техните захаросани думички, чувственца, постъпчици и гръбчета, легнали удобно върху собствената им представа, че няма къде да ходиш, ще им вярваш, защото не можеш без тях. Най-тежката заблуда – незаменимост. Нито ти, нито който и да било може да е в това положение. Не за определен период – изобщо. Трудно е да си го признаеш, ама е светата истина. Скъпа, ами аз не съм ли ти незаменим, смее се Скъпият, докато бистрим тази тема, щото ние за всичко си говорим. Гледам го с поглед, открил сред най-коварната пустиня най-жадувания оазис и много тихо му отговарям: „Засега…“ Най-трудно произнесената ми дума. И най-трудният му тих шепот: „Стига ми.“