Според ВКС справедливото обезщетение трябва да бъде платено солидарно от районният, окръжният съд в Пловдив и прокуратурата 

Осъденият условно за измама в пловдивско казино Левент Муса успя да осъди районния и окръжния съд в Пловдив, както и прокуратурата, да му платят солидарно обезщетение от 10 000 лева за претърпени неимуществени вреди от това, че незаконно е бил държан около 2 години и 7 месеца в ареста, съобщава Lex.bg.

Това реши окончателно Върховният касационен съд (ВКС) (решението виж тук), след като прие, че съдилищата и прокуратурата са нарушили чл. 5 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и конкретно спазването на разумния срок за задържане и задължението Муса да бъде освободен, когато арестът му вече е неправомерен.

Левент Муса живее в Турция, но има и българско гражданство, тъй като със семейството си е живял в България до 1989 г. На 22 януари 2017 г. той и още трима турски граждани са задържани и обвинени за това, че са опитали да измамят казино с 20 000 лева. Според обвинението Муса е бил съучастник в престъпната дейност, в която друг обвиняем белязвал с нож картите на крупието при играта „Руски покер“. Служители на казиното забелязали съмнителното поведение на Муса и останалите, тъй като той снимал с телефона си гърба на картите, след което повикали полиция.

Муса бил задържан за постоянно и нито прокуратурата, нито съдилищата в Пловдив заменили мярката му за неотклонение, дори и след 22 септември, когато изтекъл максималният 8-месечен срок за задържане в досъдебното производство. През това време обвинителният акт бил внесен в районния съд, но бил върнат на прокуратурата. На 10 октомври окръжният съд окончателно отхвърлил искането на Муса за промяна на мярката му за неотклонение, без да приеме аргументите за изтеклия срока за задържане.

Междувременно делото отново било внесено в съда и отново върнато, а в края на годината съдилищата за пореден път отказали да заменят мярката на обвиняемия с по-лека, въпреки че имал и адрес в България, и забрана за напускане на страната. През май 2018 г. обвинителният акт за трети път бил внесен в съда, но през септември делото отново било прекратено. Едва в края на годината делото започнало в районния съд, който на 15 август 2019 г. осъдил Муса условно на 3 години затвор с 5-годишен изпитателен срок. Тогава вече той бил освободен от ареста, където останал приблизително 2 години и 7 месеца. След това присъдата е била потвърдена от окръжния съд, а миналата година апелативните съдии са оставили без уважение искането на Муса за възобновяване на делото.

Още през 2019 г. той е завел в окръжния съд в Пазарджик иск за 30 000 лева срещу районния и окръжния съд в Пловдив, както и срещу прокуратурата. Съдът признава, че е бил нарушен чл. 5 от конвенцията с неразумния арест на Муса и осъжда трите институции да му платят обезщетение от 3000 лева. След това обаче Пловдивският апелативен съд отменя решението и отхвърля иска на Муса (виж тук), като се мотивира, че не може гражданският съд да прави преценка дали задържането му е било законно и дали мярката му за неотклонение е трябвало да бъде изменена. Съдът е написал в решението си, че Муса не твърди, че не е изправен своевременно пред съд или делото му да е продължило неразумно, следователно нямало нарушение на чл.5, пар. 3 от конвенцията. В жалбата си обаче той подчертава, че никога не е твърдял тези нарушения, а претенцията му е, че срокът на задържане е неразумен.

Върховните съдии Мими Фурнаджиева (председател на състава), Велислав Павков и Десислава Попколева (докладчик) пишат, че решението на апелативния съд е очевидно неправилно, „тъй като е налице противоречие между твърденията на ищеца за действия и бездействия на ответниците, представляващи нарушения на правата му по чл.5 §3 и §4 от КЗПЧОС и фактическите и правни изводи на съда, което се констатира само от мотивите на въззивното решение, поради което същественото нарушение на съдопроизводствените правила е очевидно“.

ВКС отхвърля и прочита на апелативния съд, че не може да прави преценка за законността на задържането на Муса, като обяснява, че без такъв анализ е невъзможно да бъде уважен изобщо иск по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ) за подобно нарушение. Върховните съдии пишат, че именно сезираният съд трябва да прецени дали извършените действия или бездействия от ответниците, нарушават стандартите, заложени от Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) по приложението на конвенцията.

„Това по необходимост налага сезираният съд да бъде запознат с практиката на ЕСПЧ по съответната разпоредба, за да може да прецени дали с поведението си ответниците са нарушили права, предоставени на ищеца от чл.5 §3 и §4 КПЗОЧС“, обяснява ВКС.

За стереотипния подход на съдилищата и абстрактните им мотиви за задържане

В решението си върховните съдии обръщат специално внимание на практиката на съдилищата в България да подхождат стереотипно, когато мотивират продължаването на-тежката мярка за неотклонение, особено когато тя продължава толкова дълго.

„В практиката си ЕСПЧ неколкократно е посочвал, че такава продължителност на задържането, като тази в конкретния случай, е силно обезпокоителна и изисква много солидна обосновка“, напомня ВКС. Съдът пояснява, че когато става въпрос за тежко престъпление, по-продължителното задържане може да е основателно, но за това трябва да е налице не само обоснованото предположение за авторство на престъплението, но и допълнителни причини, които обаче според практиката на съда в Страсбург „с течение на времето стават все по-малко относими“.

В случая на Муса, тези допълнителни причини, които двете инстанции в Пловдив са изтъквали, са били свързани само с това, че е турски гражданин и можел да напусне България. Те обаче не са съобразили, че е имал забрана за напускане на страната и адрес в България, на който да пребивава.

В решението си ВКС припомня, че съдът в Страсбург критикува „стереотипния подход“, при който различните инстанции отказват да изменят задържането под стража, „въз основа на повтарящи се по същество мотиви, които свързват настъпването на даден риск с общи и абстрактни аргументи, без този общ риск (напускането на страната по настоящото дело) да бъде свързан с конкретните факти по делото“.

Върховните съдии допълват, че ЕСПЧ е критикувал и подхода на съдилищата да не налагат алтернативно домашен арест, а в конкретния случай Муса е представил доказателства, че може да живее на адреса на баба си и на дядо си. Отделно от това, не са представили аргументи, защо съображенията за задържане остават непроменени близо 3 години.

„Не на последно място следва да се посочи, че властите не са изпълнили задължението си да проявят „особено старание“ за осигуряване на напредъка на делото, доколкото видно от данните по делото съдът е връщал делото на прокуратурата 3 пъти“, подчертава още ВКС.

В решението си той заключва, че двете съдилища и прокуратурата са нарушили правата на Муса по конвенцията, като са удължили мярката за неотклонение, без да отчитат чистото му съдебно минало, доброто му социално положение – завършил елитен университет в Турция и съдействието на разследващите, като не са посочили и мотиви защо не му е наложена по-лека мярка. ВКС уточнява, че задържането на Муса в досъдебната фаза е продължило година и два месеца, което е повече от законния срок и прокурорът е трябвало незабавно да го освободи, но не го е сторил. Нещо повече, този срок е бил надвишен, когато през октомври 2017 г. окръжният съд окончателно отказал да измени мярката на обвиняемия, с което според ВКС съдът е нарушил вътрешното процесуално законодателство. Така, освен нарушение на конвенцията за неразумното задържане, ВКС констатира и такова за това, че Муса не е бил освободен заради неправомерен арест.

„В заключение следва да се приеме, че е налице първата предпоставка за да бъде уважен иска, доколкото по делото се установи, че с поведението си ответниците са нарушили права, предоставени на ищеца от чл.5 §3 и §4 КЗПЧОС и по-конкретно нарушен е „разумния срок“ на задържането под стража, като властите не са представили релевантни и достатъчни основания за продължаване на задържането (чл.5 §3 КПЗЧОС), нарушено е и правото на ищеца да бъде освободен от съда, когато задържането му е неправомерно (чл.5 §4 КЗПЧОС)“, заключва ВКС.

Върховните съдии приемат, че Муса е понесъл и неимуществени вреди от нарушенията, тъй като дългото задържане неизбежно води до стрес, загуба на доверие в институциите, несигурност и др. Показания е дал баща му, който свидетелства, че синът му бил много отчаян и разочарован. Според ВКС справедливото за него обезщетение е 10 000 лева, което районният, окръжният съд в Пловдив и прокуратурата трябва да платят солидарно.