Невероятната история на българче, осиновено от американци, трогна пловдивчанка, която от години живее в Щатите, пише Марица.

Тя е изпратила своя разказ за срещата си с Иво. Публикуваме го без съкращения.

„Децата бяха малки и идваха всеки ден с мен на тренировки във фитнеса, защото нямаше на кого да ги оставя у дома. Докато аз тренирах, те си пишеха домашните и четяха книги на пода в залата.

Един ден, докато влизахме във фитнеса, момче на около 15 години, изкривено и в инвалидна количка, ни настигна и ни попита дали говорим български помежду си, защото разпознало езика.

Казахме му, че да, и той ни разказа историята си.

Иво е българин, който се ражда със заболяване на малкия мозък. Докторите не му дават никакви шансове за лечение и нормален живот. Научавайки това, родителите му го изоставят в дом. Той никога не ги е виждал.

Когато е на 4-годишна възраст и прикован към леглото, е осиновен от американско семейство. То решава да даде шанс за живот на детето.

Започва лечение тук, в САЩ, и до 15-годишна възраст Иво вече има 17 операции. Каза ни, че му предстоят още много, но беше убеден, че тези операции са направили чудо с него.

За мен той беше едно изкривено тяло и крайници, приковани в инвалидна количка, но в собствените си очи Иво изглеждаше почти излекуван. Искрено се зарадва, че е срещнал българи. Каза, че е забравил българския, но винаги може да го разпознае, ако го чуе, дори на раздялаи промълви довиждане, при което децата ахнаха учудени.

Оттогава минаха около 10 години, но ние продължавахме да срещаме Иво във фитнеса и наблюдавахме неговия прогрес. След няколко години махна инвалидната количка и започна да се движи с две големи патерици, ходейки приведен на буквата Г, но продължаваше да тренира редовно. След това мина на по-малки патерици, тялото му леко се изправи.

После стана Boy Scout, а моите момчета бяха от малките Boy Scouts, но се засичаха и се сприятелиха.

Днес във фитнеса пак видяхме Иво. Стоеше изправен, на крака. Тялото му се беше преобразило благодарение на медицината и упорството, с което тренираше.

Влачейки се по корем, се качи на пътеката, изправи се и дори побяга. Да видиш толкова впечатляващ прогрес при инвалид е наистина трогателно!

Винаги съм се чудила колко голямо сърце трябва да има човек, за да се грабне от Америка и да отиде да осинови полумъртво дете от България с мисията да го изправи на крака. Бог да благослови тези родители! Благословени да са и всички хора, които не са се отказали от дечицата си с недъзи, въпреки че да отгледаш такова дете в държава като България, е много трудно. Единствено любовта към тези деца им дава сили да се справят.

Скоро очаквам да видя Иво с приятелка във фитнеса.

Моите момчета, които вече са големи, продължават да общуват с него. Един ден, след като си тръгнахме от фитнеса,  ми казаха:  „Мамо, ти видя ли мускулите на Иво? Той е много силен. Гордеем се с него.”