Какво хрумна на неконтролируемия, турски ислямистки президент Реджеп Тайип Ердоган, за да го накара да се насочи и евентуално, да затъне в либийското тресавище?

Турската армия окупира част от Кипър от 1974 г. и от 1984 г. води партизанска война срещу кюрдските бойци в Източния Анадол. Тя присъства нелегално в Северен Ирак, където създаде няколко бази за подкрепа, за да преследва лидерите на Кюрдската работническа партия (ПКК), укрепили се в непристъпния планински район Кандил. От 2011 г. армията на Ердоган е окупирала голяма част от сирийската територия в граничните райони Идлиб, Алепо и на североизток, пише БГНЕС.

Турската намеса в либийските работи не е нова. През 2011 г. Ердоган предаде бившия си „приятел“ Муамар Кадафи и подкрепи на ислямистките милиции в Мисрата, Бенгази и Триполи.

Той направи това в тясна координация с Катар, държава спонсор на Мюсюлманското братство и на въстанията „Арабска пролет“. Турската намеса в Либия не спира от 2011 г.

По онова време Турция, с участието на НАТО и Доха, използва либийските пристанища за транспортиране на оръжие и ислямистки бойци до Сирия през турските пристанища и Ливан.

Бързайки да се притече на помощ на либийския премиер Файес ал Сарадж, ръководител на правителството на националното споразумение (ПНС), Ердоган претендира за право на намеса в гражданска война, която не е негова.

На 27 ноември Ердоган и Сарадж подписаха оспорвано морско споразумение, което привидно предоставя на Турция достъп до икономически зони, богати на въглеводороди, за които претенции имат Гърция и Кипър. Постъпвайки по този начин, Ердоган рискуваше да налее масло в къкрещото напрежение в региона и евентуално да предизвика война с последствия, още по-катастрофални от тези на ръководената от НАТО кампания от 2011 г.

Освен споразумението за демаркация на морската граница бе обявена военна сделка, която позволява на Турция военна намеса в Либия в нарушение на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН. Модалностите на споразумението за военна и логистична подкрепа остава забулена в неяснота и секретност.

Отново сирийски сценарий

Сирийските бунтовници, които трябва да бъдат наричани наемници на служба на Турция и Катар, са „поканени“ да върнат услугата на своите благодетели.

Източници на този бунт и в западните медии заявиха, че няколкостотин бойци на сирийски ислямисти са изпратени в Либия да се бият срещу Либийската национална армия (ЛНА) на Халифа Хафтар. Тези бойци са от Свободната сирийска армия (ССА) и от групировки като Левантската бригада на соколите, Легионът на Левант или дивизия Султан Мурад и ще им се плащат по 1800 долара на месец на човек.

Тези бригади са идеологически и организационно подчинени на Мюсюлманското братство с благословията на Анкара.

Набирането и разполагането на наемници в Либия, за да служат като пушечно месо, не беше по вкуса на всички. Някои от тях предпочетоха да дезертират, а в организациите се появиха разцепления.

Подобен сценарий беше използван в Сирия. Последната имаше безумната идея да запечата „стратегическо партньорство“ с Анкара през 2006 г. От началото на сирийското въстание обаче турският „приятел” избяга, за да спаси своите агенти – сирийските Мюслмански братя. Със съучастието на западните сили турският режим въоръжава, финансира и логистично подкрепя тези „братя“.

Решението на Турция да изпрати сирийски помощници в Триполи за спасяването на либийските ислямистки милиции разкрива експанзионистичната стратегия на Ердоган в Средиземноморието и чак до Китай и Централна Азия.

По време на церемония през 2016 г. в памет на Ататюрк Ердоган произнесе реч, в която представи отлична илюстрация на своите имперски мечти.

„Трябва да знаете, че Турция е по-голяма от Турция“, каза той. „Не можем да останем заключени в 780 000 кв.км. Защото физическите ни граници са едно нещо, а границите на сърцето са нещо друго. Нашите братя в Мосул, Киркук, Алепо, Хомс, Мисрата, Скопие, Крим и Кавказ може да се окажат извън нашите физически граници, но те [все още] са в границите на сърцето ни.”

Опитвайки се да възпроизведе в Либия сирийския сценарий за подкрепа на паравоенните формирования на Либийските Мюсюлмански братя, дали Ердоган иска да сбъдне мечтата си да преинсталира Турция в огромните дрехи на разрушената Османска империя? Или той залага на разочаровани избиратели, които наказаха неговата ислямистка Партия на справедливостта и развитието (ПСР) с болезнени неуспехи по време на общинските избори в основните градове на страната като Истанбул и Анкара?

Каквато и да бъде програмата на Ердоган, безразсъдната стратегия, която той започна да прилага в Либия, вероятно ще му струва скъпо. Постигна единодушие срещу него – от Египет до Алжир, през Тунис, Арабската лига, Италия, Франция и дори Русия и САЩ, въпреки че всички неизменно повтарят, че решението на либийския въпрос може да бъде само политическо и че всяка външна намеса е недействителна.

Играта на Франция

Франция, която не блести със своя последователност, поведе борбата на НАТО през 2011 г. срещу режима на Кадафи. Днес позицията на Париж към последните събития не е ясна, въпреки че събитията пряко застрашават интересите на Париж в Средиземноморието и Сахел, като същевременно рискуват да се изродят в обща конфронтация между членовете на НАТО и арабските страни, включително Египет и Алжир.

Франция и Европейският съюз изпъкват със своята неподвижност, двуличието и несъответствията си по отношение на опасността, която турската политика представлява за тяхната национална сигурност.

Изнудвани от Турция, която заплаши да отвори европейските си граници за стотици хиляди бежанци и нелегални имигранти, които искат да стигнат до Европа, европейските страни се съгласиха да платят откуп от 6 милиарда долара на Турция за задържането на тези потенциални мигранти на турска територия. Те се съгласиха да финансират милициите в Триполи и Мисрата за полиция на либийското крайбрежие от тяхно име, като същевременно си затвориха очите за доходната и нехуманна търговия на тези милиции, играещи си с живота на африканските бежанци.

Зона на беззаконие

Ако е вярно, че злощастната намеса на НАТО в Либия през 2011 г. тласна страната към зона на беззаконие, предаде я на демоните на трайбализма, фундаментализма, трафика от всякакъв вид и я превърна в коридор за организирана престъпност и преминаване за нелегална имиграция в Европа, няма съмнение, че този организиран хаос се подхранва безнаказано от някои страни.

Има някои опити да се върне Либия обратно към нормалността, като Конференцията в Скират през 2015 г.

ПНС, определено от конференцията в Скират като единствено признато от ООН правителство в Либия, никога не е било назначавано от парламента, заседаващ в Тобрук, или от събранието, избрано през юни 2014 г. и признато от международната общност. Това показва до каква степен никоя от страните в конфликта не може да твърди, че представлява либийския народ като цяло.

Хафтар е бивш генерал от либийската армия, който не се съгласи доста отдавна с режима на Кадафи, по-точно след поражението на войските си в Чад през 1987 г. Той активно сътрудничи на САЩ за свалянето на Кадафи, след което се завърна в страната през 2011 г. и се включи в борбата срещу джихадистките групировки с помощта на бивши офицери от Либийската армия, влиятелни местни племена и либийски националисти, мечтаещи да сложат край на хаоса, въплътен от политико-военната коалиция Фаджр Либия. Милициите от Мисрата и Мюсюлманското братство са част от тази коалиция и са подкрепени от Катар и Турция.

В допълнение към своите племенни и военни съюзи, Хафтар има подкрепата на Египет, който не можеше да приеме съседна Либия да се превърне в база за Мюсюлманското братство.

Хафтар се радва на подкрепата на Русия, която се уважава неговата ангажираност във войната срещу джихадисткия тероризъм, както и на някои страни от Персийския залив, които поставиха Мюсюлманското братство в списъците си с терористични организации. Той е освободил по-голямата част от територията на Либия и е на прага на завладяването на Триполитания.

Алжир би бил доста склонен за военна победа на Хафтар, въпреки че предпочита политическо решение, което включва всички компоненти на либийското общество.

Тази страна остава твърдо против турската и катарската намеса до нейните граници. Министърът на външните работи на Алжир Сабри Букадум заяви, че Алжир „не приема присъствието на каквато и да е чужда сила в тази страна“ и че само либийците са в състояние да разрешат проблемите си по мирен начин с помощта на съседни държави.

Ако искате мир, гответе се за война, казваха римляните. За да се постигне мир в Либия, е повече от спешно да се разформироват милициите и да се правят беззъби. Това може да бъде реалната и единствена цена на нов национален договор в тази страна и на стабилността в Средиземноморието, Магреба, Африка и Европа.

Маджед Нехме, „Араб уикли“.