„Не вярвам, че някога ще се оправим.“ Отвсякъде се чува това ехо на безсилието, което сме превърнали в наша доброволна бесилка

По принцип с ехо се спори трудно – то чува само себе си и нищо друго. Но аз обичам именно трудните неща. Затова и често хващам въжето около шията ни и дърпам, за да разтворя примката.

Хората, които сами са се провесили на клона на отчаянието, нямат нужда от високопарни слова, сложни увещания и увъртания на умнокрасив езопов език.

Не, тези хора имат нужда от топли, обикновени думи. От лесно смилаеми, кротки слова, които да пропълзят без много параден шум в съзнанието, а от там и в душите им. Ако попаднете на такива отчаяни люде – опитайте да ги спасите с думи прости.

Например им обяснете какво означава, че сме „най-бедни в ЕС“. Първо, това не е позиция, с която да се самоунижаваме. Да сме най-бедни сред по-богатите не е толкова страшно. Лошото е, че темповете ни на икономическо развитие са трагично бавни. Преди 12 години с Румъния бяхме еднакво зле, съседите ни дори теглиха спешни кредитни линии, за да излязат от кризата. После те тръгнаха уверено нагоре, а ние сякаш спряхме. Сега сме не просто по-бедни и от румънците, но сме в пъти по-слабо развиващи се от тях.

Една от основните причини за това е ниското ниво на инвестиции в България. Чували сте как управляващите се хвалят с ниския корпоративен данък. Да, тук е само 10%, в сравнение с 16% в Румъния. И все пак, там външни инвестиции има. Тук – почти не.

Този феномен има своето напълно логично, простичко обяснение. Всеки голям инвеститор, който се е сблъсквал с българския бизнес-климат знае, че трябва да планира чувствителен процент за допълнителни разходи. Често тези суми са непредсказуеми и могат да изскочат от всеки ъгъл на родната администрация. Повечето от тези рушвети са предпазливо облечени като консултантски договори или посреднически комисионни и преминават през съответната перачница преди да стигнат до чистата форма на пачки в нощни шкафчета. Освен подкупите, външните инвеститори са подложени на кошмарна бюрокрация, съпътствана от наследствена некадърност сред редиците на всички контролни органи, от които практически зависи частната инициатива.

Това за инвеститорите. Сега да споменем и още един основен порок на бедняците сред богатите. Разликата между средната класа и свръх-богатите в България е в пъти по-висока от тази в нормалните европейски страни. Казано с думи прости – у нас има едни отвратително богати хора, чието богатство е несъразмерно високо спрямо стандарта на държавата, в която са го натрупали. Разбирате ли защо и как е станало това? С благоволението на самата държава, олигарсите са монополизирали цели икономически отрасли. Отгоре на всичко част от тях работят на ръба на сивата икономика – масовото укриване на данъци, финансовите измами и далавери, източване и отклоняване на средства се случват със знанието и участието на управляващите от години. На практика това е кражба от икономическия ръст на България.

Но да се върнем на безсилието. Преди да увиснем на тази бесилка трябва много ясно да си кажем, че всъщност България никога няма да е супер богата страна. Нямаме кой знае какви природни богатства, нито пък сме някакъв технологичен гигант. Но всъщност няма никаква причина България да е в пъти по-бедна от останалите държави от бившия източен блок. Ние сме малка държава, със стратегическо разположение в ЕС и доста неразработени отрасли, в които могат да се влеят свежи средства на търсещите растеж външни инвеститори. България може да бъде една средно-богата европейска държава. За да се случи това трябват… да, трябват думи прости.

Ето ги:

Аз повече НЕ ИСКАМ да живея в държава, в която корупцията е държавна политика, мафията е управляваща партия, а некадърността е наследствена. Точка.

Радослав Бимбалов