„Българският Бай Ганьо, италианският Бай Ганьо и френският Бай Ганьо седнали в една кръчма…“

Чували сте тоя виц. В главите ни сякаш е вкоренено желанието да търсим оправдание за собствените си недъзи – с оправданието, че не сме само ние на това дередже. Все си повтаряме, че нищетата ни – духовна или житейска – не е толкова за оплакване, щото я има навсякъде.

Нелечима корупция, всевластна простащина, престъпна некадърност. Все неща, които всеки от нас признава, че имаме в излишък. „Не само у нас е така“ – отговаря ехото в празноглавието ни, подсилвано успешно от пропагандни внушения и медиен слугинаж.

Дори няма да се опитвам да ви убеждавам, че едва ли някъде другаде има министър-председател, който спи с пачки и пистолет до главата си. Или пък в някоя друга държава председателят на парламента бива провъзгласен за прост женски полов орган, а един от заместниците на този орган е доказан престъпник, осъден на втора инстанция.

Няма защо да ви говоря и това, че едва ли са много местата около нас, в които пенсионерите са пред ежедневна дилема дали да си купят кисело мляко или лекарства. Или пък колко са тия нормални държави, в които официалната статистика сочи, че най-големият чуждестранен инвеститор са избягалите навън, които пращат по някой лев обратно вкъщи.

Не, изобщо няма да ви приказвам тия неприятни неща. Вместо това ще ви помоля да си представите как Левски или Ботев казват на своите съратници:

– Споко, бе! Не само у нас е така. Една трета от Европа е в Османската империя.

Не ви харесва, нали? Нещо ви трепна отвътре, кипна ви душицата.

Нищо. Ще ви мине бързо.

У нас е така.

Радослав Бимбалов