Мнозина смятат, че старите обичаи са пълна селяния, гадни са и противоречат на модерната европейска либeралност...

Не ги съдя – смешни са ми, но това вече го е имало много пъти в България.

Още Каравелов и Добри Войников, а и куп други родни автори са писали по темата, та аз ли ще кажа нещо ново?

Не за това пиша този статус днес.

Днес е Сирни Заговезни.

Ден, в който си вземаме и даваме прошка.

Ден, в който вероятно е добре да се погледнем в огледалото и да си кажем – бате, не беше много убав през последната година, ИЗВИНИСЕБЕ!!!

Или поне така би ни казал Волен, когото напоследък позабравихме.

Днес, на днешния ден би трябвало да поискаме прошка. И да дадем прошка.

Поне така ни учи народната традиция – да се пречистим чрез опрощение и покаяние.

Мисля си какво е прошката? Дали умеем да прощаваме? Или прекалено лесно прощаваме?

Мисля си дали простихме комуто трябва...

Или, уви, простихме кумуто не трябва?

Чудя се дали даването и вземането на прошка не се превърнаха в част от някакъв нищо незначещ ритуал, в който просто се обаждаме и пишем „Простете, просто да ви е“, докато тайно се надяваме половината от тези, на които сме писали да се издънят, да бъдат смачкани, за да можем после тайничко (и не чак толкова) да ги сочим с пръст и да им се присмиваме – „Хахаха, колко ми е кеф, тоя си мислеше, че е голямата работа, сега го уволниха, така му се пада“.

А бе мисля си сериозно, че прошката е стока.

Стока от магазина на собствената ни несъстоятелност.

Стока с изтекъл срок на годност, която, вместо да ни пречисти, засилва още повече нашето лицемерие и самовлюбеност.

Простете, но сега ще кажа нещо, което сигурно не е християнско.

Аз изчерпах капацитета си за опрощаване.

Не мога да простя на онези, в които се уповавах и заради които ходех по митинги и протести, а те после продадоха идеята за свободата . Дано поне да са я продали за повече сребърници...

Не мога да простя на онези, които убиха надеждата. Простреляха я в сърцето без да им мигне окото.

Не мога да простя на онези, които превърнаха живота ни в постоянно лутане в очакване на светлинката в тунела. Те казаха, че за да има светлина, трябва да построят тунели. После взеха парите за тунелите и ни оставиха вътре в тях.

Не мога да простя на онези, които направиха необходимното родителите ни да живеят с мизерни пенсии.

Не онези, които не си мръднаха пръста за културата, освен, когато трябва да идат с приятели и любовници като делегации на разни биеналета.

На онези, които изгониха целият ми випуск извън родината си.

На онези, които, когато ги изберем, започват не да ни управляват, а да ни подслушват, арестуват, да ни се карат и да ни махат гневно с пръст от екрана.

Не мога да простя на мутрите.

На чалгарите.

На псевдодемократите.

И най-вече не мога да простя на себе си...

Защото бях убеден, че мога да променя нещо.

Но нищо не промених. И по пътя към идеалите си загубих себе си...

Не мога да простя.

Не мога и не искам.

Прошката понякога означава не пречистване, а грях.

Сирни Заговезни са.

Сиренето, което се продава по магазините отдавна или не става за ядене, или е скъпо.

На този ден се яде халва. Но халвата е вредна...

Впрочем прощавайте за това, че ви загубих времето с тоя текст.

И честита ви Баба Марта. И тая зима оцеляхме.

Да се готви пролетта...

Венци Мицов