Новото четиво от Наталия Кобилкина "Пътят на щастливата жена" е в Топ 10 на най-продаваните книги за последния месец у нас. Този не малък връх за нея обаче е скромен успех за бъдещите й цели.

Сексоложката и семеен терапевт вече работи върху английската версия на наръчника си се е прицелила към поданиците на Нейно Величество Елизабет II. "Всичко е въпрос на вяра. Смятам, че книгата ми ще се превърне в световен бестселър", без излишна скромност отсича Кобилкина.

Днес и утре амбициозната Кобилкина провежда първия си курс за принцеси в Лондон под шапката на току-що отворилата врати школа Happy Woman Academy.

„Англичаните са на двете крайности. Една голяма част от тях са крайно консервативни, а в същото време е пълно с много разкрепостени. Затова смятам, че имам върху какво да работя с тях и вярвам истински в успеха си извън България", разказва тя. Творческият процес на "Пътят на щастливата жена" отнема години писане и още повече години практика на Наталия. "Искам да предам всичките си знания и опит като терапевт на всяка жена, която има нужда от помощ. Постарах се да им поговоря на човешки език, защото повечето психологически книги за обикновения човек, не са разбираеми. Моята цел беше да стилизирам всички знания свързани с женската психика и да ги напиша по най-достъпния начин за всеки.", представя книгата си Кобилкина. В нея тя дава отговори на въпроси като "Кои характеристики определят женствеността?", "Откъде произтича неумението на жените да получават?", "Голямата промяна винаги ли е свързана с екстремна болка?", "Има ли формула за трайна хармония и щастие във взаимоотношенията?"

"Никой не те учи на щастие, по-скоро нас ни учат да се борим и оцеляваме", разсъждава Кобилкина. Дава пример със своя клиентка, която искала да отвори Център за щастие. „Попитах я тя самата дали е щастлива, на което ми отговори, че има мъж и дете, но не се чувства доволна от живота си. Попитах я дали детето й вижда любовта в семейството й, а тя отговори: "Да, ние много говорим с дъщеря ми за любовта!". Попитах я дали вижда щастието между нея и съпруга й и тя призна, че всъщност двамата се карали нон-стоп. Казах й, че няма как дъщеря й да бъде щастлива, когато вижда непрекъснато проблемите в семейството. Затова всеки родител трябва да си даде сметка, че ако иска децата му да са щастливи, не трябва само да им купува най-красивите играчки, а много по-важно е да виждат любовта и щастието, нежността и уважението между майката и бащата. Всичко друго няма никакво значение. Това липсва и куца при повечето български семейства", изказва компетентното си мнение по въпроса Кобилкина.

Самата тя, а и семейството й, не били пример за подражание. "Бяхме доста трудна и проблемна фамилия и може би заради това станах психолог, аз разбирам най-добре проблемите на хората. На родителите ми не им беше лесно, непрекъснато се караха...бяхме и три деца, без баби и дядовци, които да им помагат. Като дете бях много критична към нашите, но сега се възхищавам с цялото си сърце на смелостта на майка ми и баща ми. Често им казвам, че са най-прекрасните родители, но ми отне доста терапии да го осъзная, а преди все ги обвинявах и си мислех колко са ужасни. Често когато пораснем, осъзнаваме колко много те са направили за нас", споделя сексоложката.

Трудностите, преминали през живота й, били свързани с това, че едва 20-годишна напуска родния си град Ростов-на-Дон. Най-напред се установява в Москва, след това заминава за Казахстан, а заради любовта се озовава и в България. "Може би ми беше трудно да осъзная и това, че до мен имам най-прекрасният мъж на света. Все ми се струваше, че има по-хубави и по-богати душевно партньори, но сега съм му благодарна, че имаше търпението да ме изчака докато узрея. Все пак когато се омъжих бях само на 20 години и мога да кажа, че още нямах акъл в главата. Наистина ми отне доста години да израстна за него", откровена е терапевтката.

Според Кобилкина, ако не се омъжиш до 30 години, след това е много по-трудно. „Жената на по-късен етап има доста по-високи изисквания, а няма чак толкова покритие. С времето има определени травми от преживяни раздели, отделно и визията се променя, остаряваш в зависимост от това как поддържаш външния си вид. Същевременно срещаш мъже, които са на 35, а изглеждат доста по-малки", разяснява доводите Наталия, - когато си по-млад единственият ти критерий да предприемеш тази крачка е, че просто го обичаш и ти е мно-го хубаво с него. Тогава не се и вълнуваш къде живее и каква кола кара. С годините променяш мирогледа си и това каква работа има и какво е бъдещето ти с този човек го обмисляш, за да си сигурна, че той е човекът, с когото ще създадете семейство. Тогава избираш повече с главата си, не толкова от сърце. В същото време жената след 30 много иска да се омъжи, защото часовникът й много бързо тиктака, гони последния влак и има едно отчаяние в погледа й, а това много плаши мъжете обикновено. Докато жената след 40 е много по-спокойна, няма очакване за деца и не случайно тази възраст я наричат втора младост при жените. Много мои познати намериха щастието си точно в този период така, че няма такова нещо последен влак. Каквото идва, идва. Вече си се отпуснала, приела си съдбата си и това е положението. Тогава дамите приемат мъжа като подарък", разисква темата Кобилкина.

За проблемите на българката

Проблемът не опира до националност, а до това, че в България хората имат лошата черта непрекъснато да мрънкат. Познавам българи, които живеят в Лондон от много години и те нямат този недостатък. Изводът е, че средата влияе.

Българката много трудно си позволява грижа от мъжете, много трудно показва своята уязвимост, а освен това е много незащитена. Срещала съм се с жени, които под една или друга форма са претърпели насилие. Жертвата в такива случаи се срамува да признае, че съпругът й я бие, търпи, мисли какво ще кажат хората и скрива проблема вкъщи.

След това тя израства като инвалид, страхува се, свита е, не може да се изяви и това предава на своите деца. Именно заради което няма щастлив брак. В една европейска държава на момента арестуват насилника. Докато в България това остава проблем на семейството, държавата не подкрепя жертвите на насилие. Също така явен проблем е това, че децата нямат смелостта да коментират проблемите си с родителите. Получавала съм писма от 16-годишни, които споделят, че са бременни и не смеят да кажат това на майките си. Те имат страх, че родителят ще ги изгони, когато научи това. Тук нещата са подмолни, не се говори за проблемите и следва много страдание за потърпевшите.