Спечелих битката, защо да не празнувам, казва тв водещата, която отбелязва всяка годишнина от болестта си.

- Нана, минаха 5 години, откакто ви бе поставена тежката диагноза рак. Какво беше за вас това време?

- Интересно. Такива кризисни моменти в живота на човек обикновено отбелязват периоди. Сега много често се улавям, че казвам “преди диагнозата” и “след диагнозата”. В началото не бях сигурна как ще се развие заболяването и дали ще успея да се преборя, но в един момент започнах да осъзнавам, че този период е нещо ценно за мен.

- Как сте сега?

- Добре, но все повече се случва да не искам да отговарям на въпроса “Как си?”. Защото много хора всъщност не знаят как са. Отговорът “Здрав съм” какво означава? Кога беше последно на лекар?

- Казвате, че приемате рака като подарък. Какво ви взе и какво ви даде?

- Взе ми спокойствието. Няма бивш онкопациент. След поставянето на диагнозата целият живот на онкопациента минава под знака на заболяването.

А какво ми даде? Даде ми възможност да разсъждавам върху живота и смъртта, да осмисля моите потребности, какво би ми доставило удоволствие, как един ден, ако доживея 80 години, бих оценявала, че съм остаряла.

Даде ми много интересни познанства. Страшно много приятелства. Потребността да живея не само за себе си. И най-вече ме провокира да се боря със страховете си. Всъщност един от базисните ми страхове е от смъртта.

Не знам защо толкова се

страхувам, ако умра

В крайна сметка едва ли съм чак толкова ценна за човечеството. И ако умра, това ще е загуба за моето семейство, но нищо повече. Дадох си реална сметка за това коя съм, за кого моето съществуване е от значение и за кого си струва да оживея.

- Когато ви казаха, че е възможно да живеете само още няколко месеца, променихте ли живота си?

- Не. В момента, в който ти кажат, че най-вероятно животът ти е в риск и не са сигурни колко време ти остава с идеята, че по-скоро това време е кратко, ти си абсолютно паниран от страх. Мислите ти са като сложени в една много мъничка кутийка, където просто се блъскат с бясна скорост от стена в стена – твърде бързи, за да можеш да ги проследиш. Много тежък момент. И тук идва темата за това как ще се каже една диагноза, как ще се поднесат възможностите за лечение. Как ще се запази надеждата у пациента, защото ние всички знаем, че 2 + 2 в медицината не прави 4. Това, че при един човек с тази диагноза в този стадий при това здравословно състояние нещата са се развили по един начин, не означава, че при друг човек ще се развият по същия начин. Затова генерализирането е много погрешно.

- Как в този момент събрахте сили да продължите живота си? Да работите, да подредите всекидневието си.

- Най-големият панически ужас беше първите 24 часа, когато си позволих да взема лекарства. След това започнах отчаяно да търся решения. Направих план. Лекарите от Израел, семейството ми, приятелите ми, колегите ми, работата ми, всички те ми дадоха сили. Те ми казаха: “Ти ще се справиш” - и аз им повярвах.

- Имахте намерение да направите документален филм за рака. Готов ли е?

- Аз снимах доста неща покрай диагнозата и лечението и започнах да монтирам. Но други неща ме разсеяха. Особено фондацията ми създаде твърде много работа. Освен това имах една задна мисъл, която може би подсъзнателно ме накара да забавя монтажа на този филм и създаването му. Тези кадри разкриват съкровени моменти за мен.

В някои от тях

изглеждам по начин, по

който никога никой

не ме е виждал

И сега ги гледам и се питам: “Ти сигурна ли си, че си готова хората да те видят по този начин?”. Надявам се, че един ден ще събера смелост да го покажа на хората.

- Във вашата фондация “Една от 8” на колко жени сте помогнали досега?

- Направили сме над 4268 информационни консултации, 2996 индивидуални психологически консултации, над 103 юридически консултации, раздали сме над 330 сутиена за мастектомия, над 2400 тюрбана за глава както в София, така и в цялата страна. Много съм щастлива и удовлетворена от това, че хората разпознават фондацията като надежден източник на информация, припознават се като “Една от 8”. Почти всички жени, които ни търсят след “Добър ден”, казват “Аз съм една от 8”.

Всичко, което предлага фондацията, е безплатно за нуждаещите се. Никой, който прекрачи този праг, не дължи членски внос, не си плаща перука, сутиен, тюрбан или консултация. Независимо дали ще правим парти, или арттерапия, никога на никого не му е поискана една стотинка за материали или за каквото и да е. Финансираме се чрез дарения.

Сега дори набираме

средства, за да купим

кемпер,

който да достига до жени с рак в цялата страна. Който иска да помогне, може да изпрати есемес с текст KEMPER на 17 777 за трите мобилни оператора. Цената на един есемес е 1 лв.

Предлагаме също професионален гримьор, който да дава консултации. Жената да дойде тук, ако са ѝ паднали мигли, вежди, да получи консултация как да се справи със страничните ефекти от терапията.

Йога, йогалатес, йога на смеха са все неща, които тук правим. Карти на желанията - също. Всяка седмица има йога или танци. Тук Диана Гунева, която продължава да се лекува, защото направи рецидив, но е много силна и борбена, им води танци.

- Кое е първото нещо, което казвате при среща с жена с рак на гърдата?

- Честито!

- Защо?

- Като кажеш “Честито”, вече даваш началото на едно позитивно мислене. Защото човек си честити хубавите неща – първа пролет, рожден ден, Нова година, Коледа. Аз по същия начин честитя диагнозата, защото тя най-често е едно ново начало, дава ти разбиране и смисъл за това как да продължиш живота си. Разбира се, после навлизаме в детайлите, от които започва смисленото и много разумно говорене.

- Вярно ли е, че празнувате годишнини, свързани с диагнозата?

- В момента, в който ми казаха къде е ракът ми, аз отидох с мъжа ми на обяд и си поръчахме бутилка вино. И си казахме: “Наздраве! Знам къде е ракът, да му мисли”. Една от личните ми сентенции, които съм си измислила в хода на заболяването е: “Моят рак не случи на човек”.

Когато ми казаха, че на 2 април ще е първата ми химиотерапия, а на 6 април аз съм родена, започнах да разправям как ще отида да ме почерпят с една химиотерапия за рождения ден. Когато приключи лечението ми, започнах да празнувам всяка годишнина.

С носталгия, много

внимание и любов си

спомням за терапията,

за болницата. Когато свърши моята химиотерапия, изпитах носталгия по това, че няма да виждам повече медицинската сестра Сиела. Ти се привързваш към този човек. Той ти е дал любов, внимание и в крайна сметка ти е помогнал. Има хора, които се притесняват: “Ох, утре ми е химиотерапията, как ще се чувствам зле, как ще ми се подуе ръката”. Не, бе, хора, не мислете така. Мислете за това, че някой ще се опита да ви помогне, след 8 месеца вие ще сте добре, ще си продължите живота, ще му се радвате. Гледните точки са много важни. Аз спечелих една битка. Защо да не празнувам?

- Кога за първи път спахте спокойно след диагнозата?

- Ще те излъжа, защото няма как да си го спомня в момента. Аз по принцип не спя спокойно. Но това, което си спомням, е че от поставянето на диагнозата и откриването на проблема по време на цялото лечение имах странни сънища. Това е период от февруари до септември-октомври. Някъде там се събудих една сутрин и казах на съпруга ми: “Знаеш ли, много интересно, от един-два дни не съм сънувала баща ми. Той просто изчезна от моите сънища. А аз го сънувах почти непрекъснато”. Мъжът ми само ме погледна и каза: “Ами, той просто е разбрал, че ти вече нямаш нужда от него. Явно си е свършил работата и може би сега е отишъл да свърши нещо друго” .

- Кога плакахте за последен път?

- Много често плача. Сензитивен човек съм. Жените с рака на гърдата ставаме големи ревли. С времето до голяма степен това се овладява, но като цяло хората, които са се сблъскали с най-големите си страхове, запазват тази чувствителност. Много неща могат да ме развълнуват и докоснат.

- Синът ви Джейсън вече е на 7 години. Палав ли е?

- Не е от най-кротките, но абсолютно умерено. Аз например съм била много по-голям бяс от него.

- Къде учи?

- Намери си мястото в Англо-американското училище и сме доволни от образователната система, от възпитателната, от всичко, което виждаме и намираме там. Той е щастлив. Това е най-важното.

- Водите го навсякъде по всички ваши пътувания. Кои са любимите му места?

- Маями, остров Анна-Мария, Испания, Ню Йорк, Израел.

- Джейсън брои ли в колко държави е бил?

- Не ги брои. Той лети, откакто е бил на около година и половина. И има нас 150 полета, може би. Много пътува.

- Какви качества искате да притежава?

- Любопитство, добронамереност, честност, да отстоява принципите си. Но най-вече искам да го науча да бъде щастлив. Защото си мисля, че един щастлив човек е добър човек, усмихнат. Но не онова безметежно, тъпо щастие. Искам вътрешно той да се чувства щастлив от живота си, от това какво представлява, от това, което прави.

- Вие живеете ли щастлив живот?

- Да! Абсолютно да.

- Мъжът ви, който е англичанин, харесва ли България? Иска ли да остареете тук?

- Ние харесваме и едновременно с това плюем България типично по нашенски. Но е факт, че тук може да срещнеш един човек на улицата и само след 4 часа да седиш на маса с него, да пиеш и вече да си говорите за най-съкровените си тайни. Ето това много го харесвам и винаги ще ми липсва от България.

- Вие харесвате ли Англия?

- Харесвам им къщичките от червени тухли, верандите, пъбовете, Лондон, културата, възможностите да се докоснеш до спортни събития, музикални, театрални, всякакви други. Много ме привлича тази космополитност – целия свят да се извърти през Оксфорд Стрийт или Риджънт Стрийт. Истината е, че с удоволствие ходя там, но не е моята държава за живеене.

- Кое не ви харесва?

- Климатът преди всичко. И това, че

все пак не съм лейди

и предпочитам да си живея като човек, който гледа по-свободно на нещата.

- Коя история от “Съдебен спор” няма да забравите никога?

- Като започнеш с “меринджея”... Ще запомня една жена, която ровеше по кофите, говореше изключително интелигентно, образована, която на въпроса: “Срамуваш ли се, че ровиш по кофите”, каза: “Не, няма от какво да се срамувам. Държавата да се срамува!”.

- Най-абсурдното дело, което сте разглеждали в съдебната зала на “Съдебен спор”?

- Когато една жена дойде и каза, че иска да осъди съпруга си за бащинство и че тя е абсолютно сигурна, че той е баща на детето, а той казваше, че не е. И аз я питам: “Възможно ли е да си пийнала, да си направила нещо, да си забравила?”, а тя ми отговаря: “Не, абсурд!”. И искаше ДНК експертиза. Ние осигурихме такава, “Майчин дом” съдействаха тогава и въпреки че тя се кълнеше как е абсолютно сигурна, че той е бащата на детето, ДНК тестът показа, че той не е. Тогава тя се обърна и каза: “Ами аз явно съм заченала непорочно!”.

- Преживявате ли историите в предаването?

- Да, преживявам ги. Аз съм такъв човек. По-скоро съм щастлива от това, че ги преживявам, защото така предаванията са истински и наситени с емоции. Но това не рефлектира върху живота ми. Много хора ме питат: “Как успяваш? Ти рева днес!”. Да, този човек ме е развълнувал, предал ми е болката си, мъката си, но същевременно това си остава неговият живот. Нито аз, нито Жоро Игнатов (главен редактор на “Съдебен спор” - б.а.) можем да се разменим с него.

Ваня Сухарова, 24 часа