На 9 ходех сама на училище.

Пеш. Имаше пъртини. Това е поутъпкана(по която са стъпвали) пътека в снега. Отстрани на пъртината имаше сняг, висок, колкото мен. Спомням си замръзнали електрически стълбове, пречупени, вследствие на това. Студ. Полярен. Бузките ми-кръв. Пръстите, замръзнали в ръчно плетените ръкавички. Повечето дрешки бяха на сестра ми и това не беше причина за депресия.

Най-скъпата вещ беше не айфона, а химикалка от 3 лева, и това не ми попречи да работя днес с високи технологии. В класната стая имаше една огромна печка на твърдо гориво, нагрята до червено, само първите часове. Топло беше, само около нея. Подът беше дървен и се миеше с навлажнен отпадък от рязането на дърва за огрев(трина). Нямаше хлорхексидин, алергии и автоимунни заболявания. Комините нямаха еко филтър. В междучасията тичахме навън без горни дрехи, въргаляхме се в снега, мокри до кости.

Нямаше бедствени ситуации, нямаше мрънкане, нямаше грипни епидемии... Нямаше агресия. Нехранимайковците ги укротяваха бързо, с плесница по врата и стоене наказан. Нямаше конвенции за детето, жената и кучето...Никой не обвиняваше учителя за нарушаване на човешките права на поредния пикльо.

Нещата, които научих тогава, помня и днес.

Дани Панкина