"В Италия съм с една приятелка. И една неприятелка - мигрената. 
И двете често пътуват с мен, но втората е неканена, непредвидима и мъчително болезнена. За съжаление, ме спохожда често и за радост - в България. Защото тук, в Рим, могат да си мечтаят за нашия Пирогов. По-скоро за компетентността на лекарите там, познанията им, та дори за разбиращия поглед, който след нощно дежурство получава 16 лева, та може и да е малко навъсен...на тези тук не им знам заплащането, обаче им разбрах абсурдите, които, дори на фона на нашето объркано здравеопазване, ми се струват великански.

Първият абсурд беше от екипа на спешната помощ, който, да, дойде за 10 минути с чисто нова и мечтано оборудвана линейка, обаче... за мигренозните пристъпи и техните симптоми се наложи да им обяснявам аз - доколкото можех, защото болката е блокираща, освен това придружена с многократни повръщания, от които парамедиците останаха много учудени. Заради тремора и припадъците, не можех сама да стигна до линейката и се наложи да ме сложат в количка. Получих нов позив за повръщане, но не това щеше да ме задуши. Просто жената от екипа държеше главата ми назад така, че се давех в собствените си стомашни сокове.

Добре, че някакви силици ми бяха останали, та успях да си извъртя главата настрани. До болницата имах надежда, че ще попадна на лекари - една мигрена е в крайна сметка, какво толкова - няколко банки, заради обезводнения организъм, коктейл от болкоуспокояващи и за час-два минавам през ада. Тук обаче поостанах в него. Около... 12 часа.

Като добавим и неистовата болка 12 часа преди да се принудя да опра до услугите на бързата помощ в Рим и тяхното спешно отделение, спокойно мога да кажа, че наистина видях ада и лекарите в него му подхождаха. На тези, които ме посрещнаха, отново обясних всичко за мигрената, как ми се случва, казах, че не пия, не пуша, имам нормално кръвно, а те се увериха, че не съм наркоман за втори път - отново ми направиха кръвен тест (първият се случи от парамедиците още в хотела). Разпитаха ме какво правя в Италия, идвала ли съм друг път, сякаш това беше най-важното...

Трепереща и повръщаща ме оставиха в един коридор. До един климатик. Приятелката ми сновеше и се молеше на всеки срещнат с бяла престилка, ако не да ми дадат болкоуспокояващо, поне да ме преместят от климатика, защото мигрената се възбужда от това. Те не го направиха, но мигрената се активира с нова мощ и започна ново повръщане, за което бях силно нахокана от една санитарка, на която отворих работа. Хвана главата ми с двете си ръце и ми я завъртя така, че да повръщам в роклята си. С шумни подвиквания, непрестанно дърдорене и почти камшични удари, подканящи ме да се изправя, ме метна в някакъв инвалиден стол и пак започна да ме бута нанякъде. Ако не друго, поне се повозих в тази болница - на оборудване ги бива...

Пак ме остави в един коридор. Помня, че времето ми се стори безкрайно, загубих от поглед приятелката си, не знам колко време съм останала в подземието. Там съм припаднала, защото се усетих, когато ме пляскаха и обливаха с вода в някакъв лекарски кабинет. Там правеха опити да ми сложат абокат и това усилие им отне цели три пробивания на кожата, които излязоха несполучливи, затова им се притече на помощ някаква сестра, която хвана другата ми ръка - две сестри на двете ми ръце правеха опити да ми намерят вена. Коя както успее.

И двете успяха на 6 опит. Посмяха се сами на глупостта си, после едната извади абоката, който се оказа излишен и ми сложи памук с лепенка, която като махна, ще ми даде възможност поне година да не ходя на кола маска. Разбира се, веднага щом отворих очи и можех все още да издавам някакви звукоподобни думи, ме разпитаха откъде съм, защо съм и какво представлява мигрената, която ме е споходила. През цялото време се молех за нещо болкоуспокояващо и медикамент, който да спре повръщането. Сещах се сто пъти за Degan и за това колко ампулки имам в домашната аптечка. Обаче тук или лекарството е с друго име, или не им се искаше да спра с това унизително състояние.

Поне ми дадоха един чаршаф, в който да се давя, да не е точно върху роклята ми...на петия час ми дадоха и някакво хапче, опитах да им обясня, че няма смисъл. Защото ще го повърна - акт, който всеки път провокира още повече пулсиращата болка в главата. Обаче те ми казаха да го изпия. И като го повърнах, ми се скараха. Бях в поредния кабинет, в който ме разпитваха - за симптоми, екскурзии и хапчета. А една лекарка трескаво пишеше на хубав компютър нещо си. Като секретарка пред машинописна машина пишеше, пишеше, пишеше. Докато мен ме болеше, болеше, болеше. Сетих се за оплакванията на нашите лекари, че са станали администратори и че им се налага по-дълго да пишат, отколкото да преглеждат.

Елате да видите тук за кое писане става дума. Зърнах отнякъде приятелката си, която има три деца и доста болници в България е обиколила. Виждах изумлението в погледа й и неспиращите въпроси, защо вече 6-и час ме преглеждат (с чакането), без да ми дадат нещо, което да облекчи все по-влошаващото се състояние. Те, според мен, бяха убедени, че съм наркоман, който е прекалил с дозата. И нея я питаха за стотен път, тя пак я чух да обяснява: Не! Не пуши, не пие и наркотици не взема. Абокатите, с които ме надупчиха, обаче си стояха без системи, аз мисля, че губех съзнание от време на време, защото в някои мигове не чувствах изгарящата болка.

Преместиха ме пак някъде. Добре оборудвана клиника, чисто нова апаратура. Скенер. И двама доктори веселяци, които се опитаха да си говорят с мен на италиански, дори когато отговарях на вечните въпроси за мигрената, произхода й, симптомите й. Нямаше кабинет, в който да не ме питаха едно и също нещо...след скенера ми сложиха система. Не повече от 200 грама банка, която...забравили да вдигнат нависоко, та да изтече в мен. Тя се замотала между чаршафа, който ми дадоха, за да повръщам и след час, когато дойдоха в коридора, където се намирах след поредния преглед и разпит, я намериха цяла-целеничка, също като болката ми.

Скараха ми се. И ме заведоха в някаква стая, където стенеха, мятаха се, потяха се и крещяха някакви наркомани. Истински. Очевидно, въпреки пробите във всеки кабинет, лекарите в римския Пирогов упорито вярваха, че съм съгрешила с наркотиците. Една обикновена мигрена не можеше да им обясни състоянието ми.. на десетия час от престоя си първата банка с лекарство изтече, това малко облекчи болката.

До 12-и я час изтече още една банка. Да. Това ме вдигна на крака. И с радост напуснах това зловещо място, с цялата му объркана некомпетенция, нулево познание по английски и безсърдечно отношение към чужденците. Точно обратно на нашата ситуация в България - може да сме бедни на медицинска апаратура и оборудване, обаче сестрите как слагат абокатите - от първия път! Лекарите може и да са сърдити понякога, но винаги адекватно реагират така, щото един нищо и никакъв мигренозен пристъп могат да овладеят за 2, вместо за 12 часа! 
Още един повод да се радвам, че си живея в България..."

Автор: Мира Добрев, Фейсбук