Авторът е критично настроен към руското имперско грандоманско величие, пише много текстове и съчинения в този дух, заяви литературният критик

Ролята на Захарий Стоянов в национално-освободителното движение е най-вече като свидетел, и то не винаги пряк свидетел, - защото знаем, че Записките по българските въстания са направени като преразказ, голяма част от тях преразказват сюжети, които са заети от други автори, мемоаристи и преки участници в тези събития. Голямата роля на Захари Стоянов е в това, че той прави едно епическо повествование, и че обобщава и споява всички тези разкази.

Това каза литературният критик, политик и общественик проф. Михаил Неделчев по повод днешната годишнина от смъртта на Захарий Стоянов, починал на 2 септември 1889 г. в Париж, цитиран от БГНЕС.

С авторското си присъствие като автор-повествовател, Стоянов придава на Записките една интимност, усещане за пряко наблюдаване на събитията. Това е много прекрасна илюзия, но е много силна, убедителна и важна за възприемането на неговите творби.

Стоянов изгражда и първите биографии на Васил Левски и Христо Ботев. Той е първият значителен биограф, и огромната му роля през времето на Източна Румелия, когато той е в Пловдив, той – в противовес на групата на Иван Вазов, Михаил Маджаров, Константин Величков, и въобще на другите консервативно настроени журналисти, Захари Стоянов се противопоставя като поставя в новата българска история най-вече фигурите на националреволюционерите.

Той е имал огромна заслуга за това, че ние, българите мислим за нашите националреволюционери – Левски, Ботев, Раковски, като за първенци – в това има и плюс, има и минус, защото по този начин църковниците, просветителите, остават на втори план. И в това е една от големите заслуги на Захарий Стоянов.

Подобно на всички големи български възрожденци, Захарий Стоянов много бързо е разбрал, че както е наша освободителка, така е и наша поробителка. Много бързо той е разбрал, че руските имперски интереси не съответстват на българските национални интереси и на новата българска държава, и той самият пише много текстове в тази насока. Неслучайно Стоянов е един от много близките съратници на Стефан Стамболов – самият Стамболов не е русофоб – не мрази Русия, но се противопоставя на руската имперска политика. По подобен начин и Захарий Стоянов е критично настроен към руското имперско грандоманско величие, и прави много жестове в тази насока, вкл. пише и много текстове и съчинения в този дух.

При Иван Вазов катарзисът във възгледите му спрямо Русия е по-късен, но и доста по-сложен, допълва проф. Неделчев. Вазов е бил поддръжник на Русия, чак през Първата световна война, когато нашите войски застават срещу руските войски на Добруджа, Вазов в ужас казва: Братя, какво правим ние, защо така?

Захарий Стоянов много по-рано осъзнава имперските претенции на Русия.

На въпрос къде в обществото ни се размиха уроците от тези хора, проф. Неделчев коментира, че обществото ни непрекъснато изпада ту в едната, ту в другата крайност. То е дълбоко поляризирано, част от него е абдалски русофилски настроено – каквото и да се случва, „като Русия няма втора“, а друга част или е про-западно настроено, или е скептично относно Русия в ролята ѝ на ментор, освободител, пазител на българските интереси, завърши проф. Неделчев.