Размисли на един обикновен избирател в чужбина

Преди две седмици кацнах в Букурещ, за да се придвижа по-бързо до моя роден град Русе. От летището, както и през цялата седмицата престой там, подпитвах таксиметровите шофьори каква е ситуацията в България и за кого ще гласуват. Картинката е следната: „За никой, всички са крадци. Последните, младите, окрадоха каквото можаха за шест месеца, а човека, който знае какво прави и какво трябва да се направи е президента Радев.“

В моят град Русе, малката Виена, градът с джаз традиции и първата кино прожекция… Същият този град ще изпуфка мързеливо, ще се почеше по вмирисаното си оплешивяло теме сутринта на 2.10 и ще гласува за хората, които го тровят. Същият този град, от който тръгна първия в България мирен протест срещу комунистическия режим на Тодор Живков. Протестът на майките с количките. Искането им беше най-простичкото – въздух и живот за децата им.

35 години по-късно същият този град - посивял, обезлюдял, задъхан от тоновете бетон излети на кея, на Дунава, ще затътри крака към урните, за да изпише следващата буква на надгробната си плоча.

В българското посолство във Виена, слава Богу, има един много разтропан човек, който се е впрегнал да търси помещения за избирателни секции и хора за избирателни комисии. Обади ми се докато бях в Русе, за да ме пита дали искам отново да съм в комисия, защото знае, че може да разчита на мен. Честно, когато разбрах, че се задават отново избори, си казах, че този път няма да си причинявам ужаса на нощното броене на бюлетини, кошмарното чакане цяла нощ на благоволението на ЦИК да приемат протокола ни, не искам повече директно от изборната секция да отивам на работа.

Разочарованието ми от гласовете в чужбина, които наляха проценти за Има такъв народ и Възраждане още ме държи в недоумение. Как е възможно да живееш в европейска държава, да имаш работа, заплата, която ти позволява да помагаш на близките си в България и въпреки това да гласуваш за тези, които не искат европейски съюз. Няма да мога да си отговоря на този въпрос, както няма да разбера и моите съграждани в Русе. Хората четат Труд, 24 часа, гледат БНТ, слушат Слави Трифонов и смятат, че президентът Радев ще оправи нещата.

Дали съм се отчаяла. Да! Но за малко. Знам, че баща ми, ако беше жив, щеше да е на пощада в Русе с високо вдигнат плакат. Знам, че хиляди хора не се отказват и за тях всеки ден е като един мой в предизборната секция. Знам, че ако сега се откажа, ще откажа още няколко човека около мен, те около тях и т.н. Разбира се, че ще бъда в комисия. Разбира се, че вярвам, че един ден…

Удоволствието да живееш в чист, подреден европейски град, да си спокоен за доброто образование на децата си, да можеш да плуваш в Дунава, да гребеш, да караш сърф, яхта в същата тази река, която е покрита с бетон в Русе, НЕ Е ЛУКС. Това е нещо нормално и ме изпълва с радост и му се наслаждавам всеки ден.

На двете снимки, разбира се, са Дунава в Русе и Дунава във Виена. Открийте сами разликите.

Мариана Де Мео