Сладко – солено моя,

Всеки път, когато те видя, се свпичам, кръвта ми кипва, страстта ми бухва, зениците ми се разширяват подобно яйца на очи на дъното на тиган и оставам безмълвен като зейналата муцуна на печено прасе, поднесено в тава на Коледа.

Но нима мога да остана суров при вида на твоите очи, по-черни от тефлонови тигани, които ме изгарят на жар с поглед и проникват като с вилица дълбоко в душата ми?

Нима мога да не се задуша на фурна при вида на твоите страстни бедра, които потрепват като крехко алангле при всяко движение?

Нима мога да не кипна, виждайки как устните ти пухкаво са бухнали подобно на великденски козунак, изваден от топлия уют на ароматно дъхащата фурна?
Нима мога да не пламна фламбиран при вида на косите ти, виещи се с изящната страст на италиански спагети?

Нима мога да не се изпържа, чувайки как гласът ти омайва като топлия дъх на прясно изпечен домашен хляб?

Нима мога да отмина с безразличието на сушена риба леката руменина по бузите ти, която подобно на керамични котлони сияе с мек ореол?

Нима мога да не започна да вия като свирка на сварено мляко, когато видя, че свеждаш погледа си с невинния свян на младо агне в кланица?

Не, не мога!

Затова те моля – фламбирай ме, транжирай ме, накълцай ме на крутони, изпържи ме на най-безмилостно изгарящите градуси, задуши ме в микровълнова печка, но само не ме оставяй, без да си ме вкусила. Без да си дегустирала от най-сладкото и най-горчивото на душата ми. Без да си опитала от най-неподправено човешкото в мен, използвайки върха на небцето си, където са събрани най-съкровените вкусови окончания. Окончания, които могат да са началото на една Любов, по-насъщна и по-голяма и от Хляба!

Гладно и жадно твой: Тиган Петров