Къде е той? Кога ще се появи? Това са въпросите, които всяка средностатистическа жена си задава след всяка разочароваща връзка.

Истината е, че в днешно време “единственият” е много трудно откриваем индивид. Статистиката и моят личен опит ме карат да се опасявам, че мъжът е на изчезване. Заринати сме с подобия на момчета, по-суетни дори и от жените. Всеки втори се възползва от процедурите, предлагани в козметичните салони.

Къде се крие причината за тази масова метросексуалност? Да си припомним - метросексуалността е обществен феномен, стил на живот, който се разпространява сред младите мъже под влияние на съвременната масова култура. Терминът е въведен от британския писател и журналист Марк Симпсън като описание на мъжа, обитаващ големия град - компилация между метрополитен и хетеросексуален.

С този термин Симпсън описва момчета тип Дейвид Бекъм, консуматори на продуктите на известните козметични марки и на дизайнерски облекла. Как стигнахме дотук? Моят отговор е - липсата на казарма изродява мъжа в някакво неясно за определение същество.

И сега аргументите. Учени са доказали, че мъжката същност има нужда от място, където да излее агресията си. Ако се замислим, нашите бащи и дядовци са истински кавалери. Всяка жена въздиша на историята на запознанството на родителите си, мечтае и чака точно този мъж - джентълмен и воин. Но него го няма. Вместо това има милиони подражатели на Кристиано Роналдо, Джъстин Бийбър и подобни същества.

Бившата приятелка на Роналдо - Нерейда Гаярдо, споделя в интервю за раздялата си с португалския футболен екзекутор, че той се възбужда само от собствения си образ. Повярвайте ми, не е единственият.

Сваляли са ме мъже от различна възрастова група и смея да твърдя, че тези под 35 са, меко казано, смешно арогантни в опита си да бъдат атрактивни за противоположния пол, до който толкова много се доближават визуално. Въпреки всичко не може да си затворим очите пред факта, че доста голям процент от съвременните момичета харесват метросексуалността. За тях колкото повече един мъж се доближава до собствения им облик, толкова е по-привлекателен. Но това е така, защото те просто нямат друга алтернатива в света на любовта. Заобиколени са от собствените си отражения, споделят едни и същи проблеми с противоположния пол. Социалните мрежи са заринати с фрази и сърцераздирателни послания от така наречените “мъже” - писания, за които преди 10 година никой себеуважаващ се мъж не би си помислил да каже, камо ли да го напише публично. Не ме разбирайте погрешно - няма нищо лошо в това един мъж да е чувствителен и да изразява своите чувства и мисли. Но истинският мъж знае точно колко умерен да бъде в изказа си.

Всъщност, има и алтернатива - така наречените първобитни създания, за които като че ли еволюцията е спряла в каменната ера. Може да ги срещнете почти навсякъде. Гръмогласни, с просташко поведение, липса на всякакви маниери, норми, етикет и възпитание при общуването. Аз съм оптимист, но и реалистка, за да съм сигурна, че тези гранитоподобни не знаят значението на думата “кавалер”. Слушат пошла и елементарна музика, възхищават се на безмозъчни текстове. За тях жената е предмет, предназначен за първобитните им нужди.

Чудя се кое зло е по-добро - мъж примадона или примат? Всичко това потвърждава моята теория, че липсата на казарма уби българския мъж. Какъв избор остава пред една млада жена? Да се примири със ситуацията и да се обвърже с примадона, или да се превърне в прислуга и да търпи цял живот прищевките на мъж, който няма умствения капацитет да я оцени. Или пък още по-странната перспектива да търси кавалер и мъж на възрастта на баща си? Нелеп избор.

Като абсолютна оптимистка продължавам да вярвам, че някъде по света са останали истински мъже. Но явно са крайно недостатъчни за всички.

Не твърдя, че казармата трябва да бъде върната, защото тя несъмнено има и своите негативи. Но мисля, че едно военно обучение в гимназията би ни дало надежда, че мъже ще има.

Дотогава на нас, жените, ни остава да чакаме “единствения”, който няма да отива до тоалетната, когато пристигне сметката в заведението. Онзи, който ни отваря вратата и ни подава ръка, когато слизаме от автобуса. А докато чакаме, ще продължаваме да търпим нелепите опити за свалки от неопределения пол Роналдо-бийбаровци или от мъже без ниво, класа и обноски. И ще продължаваме да стоим прави в градския транспорт.

Само че така и не знам дали ще го дочакам, онзи, истинският. Или ще продължа да въздишам, жадувайки мъжът до мен да е като дядо ми.