Градът е под обсада, хората се молят да умрат. Да, пак става дума за Мариупол

Руснаците много се смяха и разнасяха фалшивата новина навсякъде, че ние сами сме изстреляли ракетата, която удари по родилния дом. Нормално, защото е трудно да се повярва на подобни зверства. Имаше раждаща жена, която щеше да има бебе. Експлозията разби таза й, и за съжаление детето не можа да бъде спасено. Тя плачеше и молеше за смърт, да не се опитват лекарите да я спасят, защото вече няма смисъл да живее. Те опитаха, но за съжаление не я спасиха...

Мариупол сега е гробищна могила. Просто могила. Окупаторите дори не позволяват да се погребват хората, но когато боевете престанат, хората излизат и погребват близките си в градинки и паркове, под къщи, където има пръст и няма обстрел по това време. Целият свят вижда какво се случва, но все още не покрива небето - дори над този страдащ град. Всички знаят какво се случва в Мариупол, но мълчат. И в този момент възрастни и деца умират или под развалините, или от глад и жажда.

Днес в Мариупол от обстрел загина младата гимнастичка Катерина Дяченко, тя беше само на 12 години... За какво е виновно това дете?

Враговете разрушиха и музея на Архип Куинджи, в който се съхраняваха оригиналите на световноизвестни художници.

За тях няма нищо свято, тези орки не знаят нищо за стойността на човешкия живот, защото са дошли оттам, където човекът е нищо. Те не познават нито изкуство, нито красота. В телефонни обаждания до жените си, те ни проклинат, че живеем по-добре и плячкосват всичко, което могат. Вземат със себе си дори месомелачки, блендери и бормашини. Те живеят в нашите апартаменти и къщи. Нашите жени и деца са заложници.

Има много случаи, когато мъжът е убит, а жената е задържана и изнасилена, заплашвайки децата си с насилие, а когато им омръзне, застрелват всички и си тръгват. Докато пиша това, ми се струва, че просто преразказвам някакъв ужасен роман за една изключително брутална война и този автор не е Ремарк или Хемингуей... И всичко това е тук, в моята страна.

Кристя Венгринюк