Почти винаги, когато бъде повдигнат деликатният въпрос за корупцията – независимо в коя точка на света е подета темата – в масовото съзнание на обществото, сякаш инстинктивно, възниква алюзията за корупцията по ,,високите етажи’’ на властта, т.е. корупцията при елита, при управляващите, при властимащите.

С други думи – корупцията е при тези, които определят ако не всичките, то поне фундаменталните правила на играта. От тази перспектива на разсъждение е съвсем естествено човек да съотнесе корупцията към висшите ешелони на държавността. Но какво всъщност представлява корупцията? От гледна точка на древния си произход корупцията е преди всичко поквара; нещо крайно омърсително, вулгарно, аморално и не на последно място – подкопаващо устоите на всяка една демократична общност, в която съумее да пусне корените си, пише Владимир Василев в Novini.bg.

Но целта на настоящия текст не е да навлиза в злободневните тематики за купените шофьорски книжки/дипломи, рушветите на пътя или нашумелите акции на прокуратурата срещу местни кметове, уличени в корупционни практики. Целта е, доколкото е възможно, да бъде проследен генезисът на проблема, който всъщност ни най-малко не тръгва от т.нар. високи етажи на властта.Проблемът, най-общо казано, тръгва от низините. От обществото. От гражданите. От нас. Ако чисто метафорично си представим корупцията като едно огромно дърво, което се е разраснало до чутовни размери, навярно всеки един от вас ще се съгласи, че то дължи своя ръст преди всичко на най-ниските си части – корените, от които започва постепенно и методично да се издига нагоре към върховете.

На практика именно това представляват обществата – корените, от които произлиза всяка демократична държавност. По тази причина ако едно общество е податливо към корупция, апатично или като цяло небрежно по темата, прекалено вероятно е това отношение да се разпространи и по вече споменатите ,,горни етажи’’, при политическия елит.

Във връзка с темата ще си позволя да вмъкна два цитата, за да се опитам да онагледя колко съществена е ролята на образованието в това отношение. Според бившия американски президент Франклин Д. Рузвелт е необходимо ,,силно и ефективно образование, за да бъдат укрепени фундаменталните основи на демокрацията’’. Другото мнение, пряко касаещо въпроса с корупцията, е на проф. Нучио Ордине – университетски преподавател и италианец (правя второто пояснение, защото може би Италия е единствената държава в Европа, с която можем да се конкурираме наистина ,,достойно’’ в тази насока), който наскоро в свое интервю заяви, че ,,в борбата срещу корупцията не са достатъчни само добри закони, но и още по-добри училища и университети’’. Както вероятно сами забелязвате, фокусът в двете изказвания е съсредоточен върху образованието – и по отношение на устойчивата демокрация, и по отношение на корупцията. В действителност образованието е основополагаща ценност в развитието на която и да е цивилизационна система по света, защото на практика от училищата и университетите излизат не просто следващите поколения, но и самото бъдеще на съответните общност и държава и поради това е изключително належащо темата ,,корупция’’ да бъде максимално подлагана на изследване, задълбочени дебати и изобщо цялата семиотика, характеризираща този бич.

Абсолютно съгласен съм с тезата на проф. Ордине, че първите стъпки в битката срещу корупцията трябва да започват най-напред в училищата, където до най-голяма степен започва социалното формиране на човека и едва тогава да се мисли в посока на законодателни подобрения. Защото законите имат санкционираща функция, ако не бъдат спазвани, но далеч по-важно е предотвратяването на корупцията първо в ума на хората, тъй като преди да стане социален, корупцията е нравствен казус.

Освен че е в състояние да делегитимира институционалността, рушейки държавния имидж пред очите на обществото, а оттам и доверието му, корупцията не е само ,,бъг в системата’’. Корупцията е и начин на мислене, на разсъждаване. Тя не е само опетняване на демократичността, ала и опетняване на морала на едно общество, ако то не пожелае да предприеме съответните мерки за нейното изкореняване, избирайки да запази диагностицираната си пасивност. Ето защо е важно да се разбере и да се знае, че корупцията не е нещо, което е спуснато директно отгоре. Както всичко останало, тя също е естествен процес, който тръгва от социалните низини и си проправя пътя нагоре.

Кристално ясно е, че никоя страна по света – без значение дали е бедна или богата – не е разрешила този въпрос до абсолютни нива, но със сигурност обществата вече са развили някакъв рефлекс на нетърпимост и точно това може би би било едно приемливо решение в българския случай: обществото да спре да гледа на корупцията като на вид алтернатива в което и да е от нейните неизброими измерения, или като метод за личностно облагодетелстване, само защото ,,всеки така прави’’ (и именно защото ,,всеки така прави’’, така ще правят всички по веригата, независимо дали става дума за чиновник в държавната администрация или висш политик).

Ако тези неща не бъдат осъзнати от все повече хора в българското общество, корупцията ще продължи да бъде в нас и ние ще продължим да бъдем в корупцията.