“Драги …,

Оставям многоточие, защото не знам нито името, нито адреса ти, какъвто всъщност нямаш. Какво ли би се получило, ако адресирам плика до Градинката зад Руската църква, третата пейка вдясно. Дали някой пощальон ще си направи труда да достави писмото? Не вярвам. Публикувам го тук, във вестника, с тайната надежда, че по неведоми пътища то ще стигне до теб. Може откъсната страница да бъде довята до пейката ти или да намериш подвързано цялото декемврийско течение след месец до контейнера, да го отгърнеш ей така и да попаднеш на него. Затова да започнем така:

Бездомни човече, където и да си, за теб е. За теб от Софийските подлези и градинки; но и за теб, който зъзнеш сега пред гарата на Фридрихщрасе в Берлин, помня те; за теб от онова площадче в Рим, близо до Колизеума, Piazza della Madonna del Monti; за вас, цялата шумна група, която видях една сутрин на булевард Lenoir в Париж, в алеята между двете платна, току-що прибрали дюшеците, пиещи първото вино за деня направо от бутилката и играещи були… Когато писмото стигне до вас, Коледата сигурно ще е минала, но зимата едва ли.

И така, пиша от България, имам дом, донякъде и работа. Започнах да забелязвам хората, чийто дом е улицата, преди повече от десет години. Заковавам се на място, като ги видя. Един от тях, бездомник с люлеещ се стол, стана герой на романа ми, дадох му своето име. Те са тези, за които се сещам, докато си честитим първия сняг. Не обичам зимите. Още като дете знаех, че най-страшните и най-тъжните приказки се случват през зимата. Спомнете си само „Малката кибритопродавачка”. Дядо ми например беше сигурен, че ще умре през зимата. Знаеше си. През лятото винаги имаше толкова много работа. Чакай, казваше на смъртта, да си свърша работата, пък зимата, като седя по цял ден вкъщи, заповядай. Умря през януари.

Вървя сега бавно по „Граф Игнатиев”, през коледния кич, покрай кълчещи се механични Дядо Коледи. Улицата е пълна с пазаруващи хора. Намирам Пазаруващия човек (Homo Shoping) за отделен биологичен вид или временен срив в природата на човешкото. Ръцете се удължават от тежестта на торбите с покупки, очите стават по-широки, за да не пропуснат някоя промоция, пулсът се учестява, кръвното се вдига… Да, става дума за временно друг биологичен вид. Единственият радикално непазаруващ човек по тези празници си ти, клошарят. Контейнерите са твоите тъжни молове.

Но съществуваш ли ти официално, макар да си неофициално винаги пред очите ни. Не влизаш в никакви социологически изследвания, не си част от никоя социологическа извадка, няма те в регистъра. Тук още няма дефиниция за бездомност, не се знае коя държавна институция трябва да я изготви, няма стратегия за профилактика и защита на бездомните. И тъй като нямаме дефиниция за бездомност, можем спокойно да минем за единствената страна без бездомници.

Скъпи бездомнико, ще се окаже, че ти май наистина не съществуваш, няма те в регистъра. Просто си излязъл за малко и по някаква причина не си се прибрал в къщи за следващите двайсетина години. Размотаваш се по улицата, надничаш в кофите за боклук от любопитство, правиш си легло от кашони, защото е екологично, прекарваш зимните нощи на открито, за да се закалиш, и понякога умираш от студ ей така, за разнообразие. Все от нещо трябва да се умре.

Само създаваш затруднения на държавните институции. Нямаш право да гласуваш, защото нямаш постоянен адрес. Не могат да те регистрират като бездомен, защото нямаш лична карта, а нямаш лична карта, защото нямаш дом и и адрес на местоживеене. Никъде не е лесно да си бездомник, но да си бездомник в България си е истинска липса на късмет. Колкото по-бедно обществото, толкова по-бедни клошарите му. Тук не те глезят с безплатни душове за бездомници, нито обществени перални за такива като теб като в Англия, да речем. Ама там имат традиция, имат Дикенс. Тук безплатната храна за социално слаби рядко ще стигне до теб. Казва се „кухня за бедни”, не за бездомни. А бедните никога не свършват. Първо те да се нахранят, после ще дойде и твоят ред.

Преди няколко години в колонката си от вестник „Дневник” предложих уж на шега правителството да закупи няколко хиляди топли червени кожуси и да ги раздаде на всички клошари в града. Така целият град ще се изпълни с истински Дядо Коледи, наместо онези кичозни пластмасови подобия. Децата ще се радват. Улиците ще станат по-уютни. И най-важното, бездомниците ще имат топла дреха за цялата зима. Сега си мисля, че идеята не е толкова лоша. Помислете над нея, Г-н Министре на бедните и бездомните. (Няма ли още такова министерство?). Всяка криза произвежда непрекъснато бедни и бездомни. С това се занимават кризите, такъв е техният краен продукт.

Сега, докато пиша това писмо на компютъра си в къщи, хвърлям по някой поглед през прозореца. Прозорецът ми гледа към малка уличка, която води до кварталната барака за изкупуване на хартиени и метални отпадъци. По тази причина тук трафикът на натоварени с кашони и железа клошари никога не спира. Виждал съм как един с преметнато въже през раменете си дърпа с все сила стържещия по асфалта тежък стар хладилник, като Исус, който тегли кръста си. Тази квартална българска Виа Долороса (или Виа Клошароса), в един град, който няма да стане Йерусалим.

Точно в момента минава мъж, натоварил два вързопа стари списания и счупен котлон върху количка за бебе, от онези с големите колела, вероятно от 50-те. Познавам бегло този мъж, якето, което носи, беше мое, оставих го миналата година при кофите. Студено е, прехвърча лек сняг, но човекът си тананика. Отварям прозореца и му махвам да почака. Свалям още един вързоп стари вестници. Ето кое до известна степен оправдава купуването им. Гледам го как се отдалечава към пункта за хартия и железа, с количката и моето яке в късия зимен следобед и усещам колко крехки и несигурни граници ни делят. В свят като днешния всички сме на ръба на собствената си бездомност.

Бездомни човече, ти от подлезите, пейките и тротоарите на който и да е град, ако писмото, което сега четеш, може малко да те стопли, ще бъда най-щастливият човек. Ако не, запали го и се сгрей на огъня му, макар и за няколко секунди. Като в онази тъжна, но сгряваща зимна приказка за Малката кибритопродавачка. Тя е за теб, сега разбирам стария Андерсен.

Пали писмото и топла Коледа!

Твой, Г. Г.”

Из книгата „Невидимите кризи”, Георги Господинов