Гледам днес приемането на поправките в Конституцията - Борисов пъргаво се изправя, Пеевски - почти скача – като котарак, а Кирил Петков е сякаш взрян някъде в бъдещето, пише Николай Милчев

Който е служил в казармата, знае, че в края на деня има вечерна проверка. Старшината на ротата чете списъка с имената на войниците. И като си чуеш името, трябва да извикаш: „Аз“.

Проверките са формални, разбира се – къде ще идеш, та няма да си в казармата, но Уставът си е устав и редът – ред.

Още тогава разбрах, че по начина, по който отговориш „АЗ“, изразяваш отношението си, характера си, слагачеството си или бунтарството.

Някои от войниците не викаха „Аз“, а нещо като гърлено „ааа“. И след избухналия смях старшината сигурно е разбирал, че на тоя не му пука много-много. А и самият вик „аааа“ напомня за трудни и сложни тоалетни нужди – хем майтап, хем отношение.

Други казваха: „Аз“, други – „Ассс“ и така нататък, и така нататък. Не е било никакво геройство, обаче все пак атмосферата се поразведряваше.

Имаше обаче и отличници, които се обозначаваха с такова удоволствие в първо лице, единствено число, че на началниците веднага им идеше да им сложат по една нашивка на рамото.

Вечерната проверка в казармата сигурно е имала и друг смисъл – за едва ли не останалите живи след боеве, сражения, атаки и покруси. Но произнасянето на това заветно първо лице, единствено число винаги е от голямо значение – как ще се изпънеш, как ще станеш, как ще извикаш.

Гледам днес приемането на поправките в Конституцията и о, боже, връщам се в младежките ми времена в казармата. Някои от фигурите на народните избраници са направо оживели от миналото.

Бойко Борисов например, яко налял кокала, се опира с ръце и доста по-пъргаво от обикновено се изправя. Пипа си корема, уж иска да си закопчае сакото, а всъщност си гълта корема и дълбоко и мъдро казва: „За“. И знае, че го гледат, откъдето трябва.

Делян Пеевски почти скача – като котарак, надига тяло и бузи и неговото „за“ почти разсича въздуха. Сега е неговият час и той знае, че го гледат и че почти са му простили– никакво отпускане, никакво мърдане.

Кирил Петков е сякаш взрян някъде в бъдещето и произнася твърдо „за“, като в това „за“ се чувства и изстраданост, и готовност да понесе всякакви последици. Жив мъченик. (И като се сетя, че съм го защитавал, затварям очи – да не го гледам).

Особено ми е интересен Бойко Рашков. Някога този човек ми служеше в известен смисъл за ориентир, за някаква опора, но след всичко, което преглътна и загърби и сякаш забрави и зачеркна, неговото „въздържал се“ предизвиква у мен само съжаление.

След това последва един уникален цирк, в който министърът на правосъдието Атанас Славов с почти гипсирана и отвеждаща ме към детството ми физиономия на Фантомас бързо-бързо подпечата с държавния печат промените в Конституцията. Държи човекът министър Атанас Славов някакъв уред, приличащ на ютия с шнур или кана, или миксер и изсипва върху листа разтопен восък, който подпечатва. Направо примрях и си представих как Бойко Борисов, Делян Пеевски, Кирил Петков и Христо Иванов си порязват дланите и, събирайки кръвта си в едно, стават кръвни братя завинаги.

Щях да пропусна трагичния Христо Иванов, който, разбира се, каза, че това е само началото и че тепърва в близките години, десетилетия и епохи ще променят закони и каквото друго се сетят.

Тъжен ритуал, тъжно представление… Лично аз – като зрител – също тъжен.

За да бъде денят наистина щастлив и паметен, министър-председателят академик Денков, опитвайки се да обобщи изминалото време на своето управление, се похвали, че две трети от българите били щастливи.

Милият академик Денков. Сигурно отдавна не е ходил по улицата като човек, не е пристъпвал в мъртви села, не си е запушвал носа в подлези и дупки, не се е качвал на рейс или на влак от гари, приличащи на тоалетни и на площадки за филми на ужасите. Не е виждал изтърбушени и порутени здравни служби, затворени читалища и училища. Той – премиерът, академикът, е извървял догоре стълбата на Смирненски.

Да му имам представата за щастие – и неговата, и на социологическата агенция, която е задала въпроса за щастието. Две трети от българите били щастливи!

Някога трябваше да вярваме. Сега освен да вярваме, трябва и да сме щастливи.

Щастието, господин академико, в България е в неплатен отпуск, съкратено е от работа, заминало е някъде. А ако случайно е в някое чиновническо сърце и джобове, то чиновникът е в почивен ден.

Исторически ден бил днешният. Как няма да е исторически, като баш на Игнажден ни полазват с претенциите си за време. Време искат тия юнаци, които стават прави и казват „за“, и в това „за“ аз чувам гласа на Радичков: „Араламбене му е майката“.

Приемайте „за“-то като араламбене.

Не мога да пропусна и позоваването на свещената Венецианска комисия. Ако ще от небето да е изпратена и създадена тая комисия венецианска, ако ще гондолиери да возят Комисията напред-назад и да ѝ пеят серенади, щом Филип Димитров ѝ е заместник-председател, мерси. Как си представяте Филип Димитров като арбитър на европейското правосъдие? Не едно – три слънца са му нужни на него, за да получи просветление по правосъдни въпроси. И по конституционни също, нищо, че е конституционен съдия.

Господи, колко се умилих само, когато сегашният ни министър-председател сподели най-откровено, че Венецианската комисия – така се изрази той, го попитала: „Абе на вас защо ви е служебен кабинет?“

Той самият изпълзял като охлюв от баснята на Михайловски именно от служебен кабинет, иска да го премахне. Прав е човекът – охлюви, готови да пълзят към върха, колкото щеш. И затова трябва да се вземат конституционни мерки. Е, взеха ги – засега.

А вечерната проверка тепърва предстои.

Николай Милчев