Калинките долетяха и в „Награди Русе“… за съжаление

Това, че живeя в извън страната, не означава, че не се интересувам живо от това какво става в родния ми град Русе.

В Деня на българската просвета и култура, ми беше особено носталгично, че не съм в родината. Болеше ме някак изгарящо вътре. Затова с удоволствие се включих онлайн, за да гледам тържествената церемония по връчването на тазгодишните награди „Русе“. 

С почит, уважение и дълбоко чувство на гордост проследих церемонията и си припомнях на ум хората, които бяха удостоени. Защото повечето от тях познавам лично. Срещал съм се по един или друг повод с тяхното изкуство или начин на мислене. Беше ми толкова идилично щастливо на душата и сърцето… докато всичките ми носталгични усещания се сблъскаха челно с действителността на „калинките“ в България. Уви, бяха долетели и до русенската културна общественост. И то не просто литнали и кацнали, а направо се бяха натрапили с цялата си пошлост.

Директорът на Регионалния телевизионен център Калчо Петков трябваше да излезе и да приеме наградата за ЦЯЛОСТЕН ПРИНОС НА ЕКИПА, който е наистина съставен от страхотни перфекционисти. Но вместо това този човечец, незнайно от кого сложен на длъжността „директор“ обсеби наградата за себе си. Взе да благодари на кого ли не, само не и на подопечните си, които реално му бяха донесли високото признание.

Аз, ако бях на негово място, щях да изляза с част от целия си екип. Защото това е колективна награда. Не персонална за окаляния човечец. Много ме подразни тази „мъжка калинка“. Честно! 

И точно в този момент спрях да съжалявам, че не съм в България. Че съм избрал да отида в далечна, но реална държава, където има респект към умните хора, а „калинките“ изобщо не ги толерират.

Слава Богу, че преди години решително поех напред. И вече знам, че едва ли има връщане назад. Защото все още нищо не се е променила в милата родина. Защото все още шестват „калинките“. Защото войнстващата посредственост е истинската действителност в България.