Скъпи господин министър-председател, скъпи народни управници и държавни вождове, пиша ви, за да ви попитам какво вечеряхте тази вечер? Просто ей така, от любопитство...

Аз ли? Аз отидох на ресторант, а преди това прекарах деня си в градския мол и се прибрах вкъщи с пълна чанта покупки, доволна от факта, че мога да похарча заплатата си за самата себе си... Торбата ми обаче беше пълна с подаръци за четирите най-важни жени в живота ми, понеже знам, че много ще се зарадват не на дрехите, които им купих, а на това, че мисля за тях, макар и да ни делят хиляди километри.

Да, знам, че това за вас е ежедневие и че децата и родителите ви водят нормален, а не животински живот. Знам, че и вие тази вечер преядохте, не защото бяхте гладни, а както казва дядо ми, защото имате „очи като плочи“. Знам и че столичният мол е просто една пресечка, която не ви отнема нищо повече от няколко часа, които вероятно имате в изобилие.

Какво за мен и вас са сто лева?

За мен са към 40 паунда - тоест 6 часа работа. Става ми смешно, защото това дори и не е пълен работен ден за мен. Не, не съм избягала от родината, както повечето ми казват- дойдох на по-добро място, за да избавя семейството си от реалитито "На ръба на предела", което никога не пита имаш ли сили да продължиш да бъдеш участник в него, или не!

Впрочем, тази година колко пъти си сменихте портфейла, защото ципа му се разпори?! Ааа, знам, знам, господа народни представители- не сте си го късали скоро, защото вие работите само с кредитни карти...
Между другото като говорим за портфейли се сетих за моята мила баба от квартал Клуцохор в Сливен- града на дупките. Чудех се какво да й купя за наближаващия й рожден ден. Колебаех се между ваучер за пазаруване в хранителна верига и калориферна печка. Портмоне й подарих преди 8 години и още си стои като новичко.

Моята баба взима пенсия 157 лева. Когато бях на шест остана с един бъбрек и всяка година преминава през ада, наречен ТЕЛК, за да открие истината, че с всеки изминал път шанса да получи пенсия за инвалидност става все по-малък. Защото очевидно колегите ви смятат, че да изгубиш важна част от тялото си е като да си счупиш крак- след няколко месеца се възстановяваш напълно и вече си работоспособен...

За да живее баба трябва да отделя всеки месец по 100 лева за лекарства. А другите 50 ги даваше за ток и вода. С останалото баба живее на фотосинтеза до следващия месец... Може би само човек, който се е огледал в сълзичките, натрупани от незапомнени времена в сбръчканите от тегоба очи на възрастните българи би могъл да разбере цената на всеки изминал такъв месец.

Скоро съвсем случайно открих колко ток е платила баба този месец... 89 лева, господин Борисов! Да, знам, че това за вас са стотинките, с които си закупувате сутрешния вестник от местния павилион. Знам обаче и че макар и малко за вас, винаги си ги прибирате от държавния бюджет, понеже много обичате да четете новинарска хроника.

Така... Разбрахме, че литературата ви влече, но в училище учихме и математика. Ще играем една игра, за да проверя дали сте били послушно момченце и сте внимавали в часовете. Колко е сборът от разходите на баба за лекарства , за ток и за вода? А колко е разликата между пенсията на баба и тези разходи? О, може би сте проспали пети клас и не сте научили, че когато вадиш от по-малко по-голямо се получава отрицателен резултат!

Какво обядвахте днес, господа народни представители?

За баба не знам... За разлика от вас тя има гордост и скри от мен трудностите, през които преминава, а как е оцеляла и как оцелява това само Бог вижда... Топло ли ви беше миналия месец, господин Борисов? Да, тогава, когато падна големия сняг! Баба ли? Баба не си купи дърва тази година, защото каза, че с одеялото от дядо Тодорово време й е топло...

Скъпи, български вождове, какво закусвахте днес? Вкусни ли ви бяха коричките от бабината пенсия? Но какво говоря - те са само предястието ви! А засищащ ли беше големия, ароматен комат хляб, който подставените ви лица ви носят пресен, пресен всеки ден? Искате и сол ли?! Не се безпокойте, все още е зима и сълзите по лицата на бабите и дядовците ни бързо съхнат... Оберете и тях зрънце по зрънце и може би тогава ще се заситите.

Ние сме българи и посрещаме с хляб и сол. И хляба, и солта ще бъдат за наша сметка!

Автор: Симона Гълъбова