Българинът е обезверен, а обезвереният не може да се чувства щастлив и удовлетворен, твърди психологът, цитиран от 24 часа.

Ако исторически сме били “малки, зависими, безпомощни” като нация, сега вече сме сами и изгубени в личен план.

Островът, на който можем да живеем пълноценно, са партньорът, до когото се събуждаме, и семейството, което те приема без фотошоп. Родата все по-често е определяна като източник на проблеми и е замествана от тежък индивидуализъм. Остават масови ценности като здраве, пари и секс

Има интензивно усещане за самота сред четирите различни поколения на демографската сцена в страната - те взаимно се отхвърлят с различните си ценности и “езици”

Все още масово се оплакваме от работата, но тенденцията трудът у нас да носи смисъл и щастие набира височина

- Само 35% от българите се чувстват щастливи срещу средно 62% в ЕС, зад нас са само латвийците (31%), а сме и последни в ЕС по удовлетвореност от живота според Евростат. Има ли връзка между двете, г-жо Владимирова?

- Искам да направя уговорката, че въпросите в този разговор са философско-икономическо-социологически, така че моите отговори няма да са толкова психологически, колкото емпирични.

Колкото до философския въпрос за връзката между щастие и удовлетвореност от живота, мога да кажа, че щастието би трябвало да е най-силно в началото на живота, базирано на младостта, здравето и енергичността, а удовлетворението - в края, когато се обърнеш назад и видиш какво оставяш след себе си. Хората, които участват в такива проучвания, обикновено са в средата на жизнения път и е нормално да ги смесват. И да - по-лесно е да прецениш моментната си житейска позиция, отколкото да оцениш цялостното си справяне с живота. Във всеки случай тези резултати определено затвърждават впечатлението, че не сме големи оптимисти: смятам, че българинът е обезверен, а обезвереният не може да се чувства щастлив и удовлетворен.

- Световни учени обвързват щастието на отделни нации с брутния вътрешен продукт на съответната страна. Според проучване от края на 2018 г. по поръчка на наше списание в българския индекс на щастието са областите удовлетвореност от работата, степен на включване в местната общност, лично благосъстояние, управление, стандарт на живот, достъп до култура, изкуство, образование, качество на околната среда. Доколко усещането за щастие на отделния човек може да бъде обвързвано така глобално?

- Аз към проучванията “по поръчка” винаги съм малко скептична, защото обикновено те “подлагат” за бъдещо управление на впечатленията на някакви потребители, ползватели, избиратели... Няма да фантазирам къде може да се цели това “глобално” заключение. Ще кажа само, че усещането за щастие (избягвам понятието “индекс” умишлено) зависи преди всичко от базовите ценности на личността. А те са доста по-широки понятия като любов, здраве, свобода, вътрешна хармония... И да - зависят и от брутния вътрешен продукт, но за щастие, не по-малко се влияят от възпитателния стил и личен пример в семейството, регионалните културни особености, в които е израснал човек, от хората, които е срещнал по време на жизнения си път... Неслучайно в Индия хората са спокойни въпреки нерегулираното си движение, а бедността приемат като карма и за тях не е причина да са нещастни...

- Виждате ли паралел между усещането ни за щастие и българската история - 500 години под османско владичество, после зависимост от Русия, включително и допреди 30 г. (ако не и сега), геополитически винаги сме били между Ориента и Запада. Винаги малки, зависими, подчиняващи се на някой голям брат, безпомощни, сами. Това не влияе ли на самочувствието ни като нация, а оттам - и на чувството ни за щастие?

- Честно казано, колелото на историята се върти доста по-бързо през последните 50-ина години, отколкото споменатите 500.Териториалните демаркационни линии също вече са доста размити. А като погледнем от позиция на време и пространство, нациите също се смесват. И ако исторически сме били “малки, зависими, безпомощни...” като нация, то сега вече сме сами и изгубени в личен план. Съществува интензивно усещане за самота сред четирите различни поколения на демографската сцена в страната ни, взаимно отхвърлящи и отблъскващи се с различните си ценности и “езици”. Има липса на реална свързаност на фона на илюзорната близост в интернет. Всичко това пречи на усещането за щастие на човешката личност, коята е социална и емоционална освен биологична и консуматорска...

- Според проучване на родни социолози повечето българи са в хармония със себе си, но казват, че са зле, за пред хората, вероятно за да не завиждат. Дали?

- Да се оплакваш и да бъдеш подценяван, докато си напълниш хралупата, е напълно в наш стил. Пък после да излезеш и да блеснеш, а народът да те гледа “стреснат, трогнат, очарован”... Това ако е хармония, благодаря!

Но криенето на успехите и радостите си е направо “задължително”. Защо ли? Защото самооценката по нашите ширини все още инфантилно се основава на сравнението - защо точно той, а не аз?

Така, вместо да се концентрираш върху своята формула за щастие, прекарваш времето си в кроежи за разваляне на чуждата.

Нали знаете какво свързва най-много двама българи - омразата към трети. Утешава някак, свързва и “хармонизира” приятелството, насочва го един вид. Това е формула за нещастие!

- Прави ли ни нещастни чуждият успех? Питам, защото виждам най-често искрена радост от успехи на спортисти, артисти, наши учени и талантливи деца в чужбина и обратното - подозрение и злост, когато става дума за материален успех, натрупани имоти, пари, успешен бизнес.

- Възхищението пред постижението на спортистите е ясно: надбяга ли ги - надбяга ги, наби ли го - наби го. Няма как да дадеш друг прочит (макар че и тук има ентусиасти. Учените и талантите - обикновено навън ги оценяват, а ние към чужденците си имаме комплекс най-малкото “за да не се изложим” и да им “натрием носа”... Обаче за бизнес и материални успехи - моля, моля, знаем как стават тия работи... Та защо най-големите жестове на благотворителност са все анонимни? Само от скромност ли? Ако някой има висок стандарт, се изолира. А иначе сме народът на лотариите и хазарта в малките населени места.

- Любопитен щрих изскача от социологическо проучване - в скалата на щастието българинът на първо място посочва децата и осигуряването на тяхното благополучие. Второто място е за здравето, а третото - за отношенията с родата. Парите и материалната осигуреност са едва на 5-о място, следвани от любовта, добрия секс, приятелите и удоволствието от работата. Според вас има ли нещо, което да се е променило до днес?

- Мисля, че по отношение на първо и трето място има известна промяна. Редовно консултирам хора, които са осигурили “благополучие” на децата си, а те не работят (малко им е заплатата на фона на стандарта от мама и тате), не създават семейства (няма партньори с достатъчно високо ниво в каквото и отношение да се сетите) и родителите съвсем логично се чудят как ще продължи това “благополучие” след смъртта им. Така че представата за “осигуряване на благополучие” започва да се променя.

А за отношенията с родата споменах по-горе. Трудно е да намериш хармония сред строителите на Вавилонската кула. Родата все по-често е определяна като източник на проблеми и е замествана от тежък индивидуализъм. Всичко това се отразява и на любовта и приятелството и какво остана - здраве (разбирай ядене и фитнес), пари и секс. Лошо звучи, ама е масово.

- Според друго проучване от края на 2018 г. най-щастливи у нас са хората в 4-членни домакинства, докато индексът на щастието пада при самотните и при домакинства с 5 и повече членове.

- Четиричленното домакинство е устойчива и самодостатъчна единица в периоди на сътресения. Знаеш с кого, за какво и накъде вървиш. Затваряш вратата и се чувстваш сигурен в своята малка крепост - роли, отговорност, ритъм - има яснота.

А самотата е плашеща, като избит електрон си. Що се отнася до обслужването на по-голяма конфигурация, по-рисково и нестабилно е...

- Попадна ми проучване на холандски, германски и австралийски учени, които доказват, че чувството на щастие и удовлетвореност от живота зависи от емоционалната уравновесеност на партньора, с когото живеем, също - от семейството, когато е приоритет пред материалните ценности и кариерата, както и от отношението между работа и почивка - тоест затрупаните с работа са по-щастливи от онези, които работят по-малко. Доколко можем да го отнесем и към българите?

- Това с емоционалното равновесие го виждаме на всяка крачка. Когато работя корпоративна психология, виждам колко по-важна е устойчивостта на личността дори от професионалните компетенции. Логично е в един свят, който се променя шеметно както геополитически, така и перцептивно с дигитализацията, да търсим остров, на който да живеем бавно и пълноценно. А това са партньорът, до когото се събуждаш, семейството, което те познава и приема без фотошоп, и продуктът, който излиза от ръцете и главата ти... Все още масово българите се оплакват от работата и я приемат като робство, на работа се говори за маса, а на маса - за работа... Но дори да се случва по-бавно, при нас тенденцията трудът да носи смисъл и щастие също настъпва, защото усещането за безполезност и непригодност плаши.

- В крайна сметка какво може да извади българите от групата на “киселите” нации?

- О, нали не очаквате такава гениална рецепта от обикновен човек като мен? Аз се опитвам да дам своя скромен принос в работата с деца, и то в дългосрочен план. Надявам се с проекта на екипа ни за детските градини да насочим вниманието на педагози и родители към отделянето на време и усилия за човешки контакт с малките. С проекта за интернет радио в четвърти и пети клас да насочим вниманието на децата към познанието, което може да им даде интернет, вместо сурогатно запълване на самотата. С проекта за превенция на агресията при подрастващи да им помогнем да познават емоциите и поведението както на себе си, така и на околните и да търсят сътрудничество, вместо конфронтация...

“Киселите” нации не се неутрализират с “основа” от брутен вътрешен продукт, а с усилия да отгледаш здрави, добри и трудолюбиви хора. С такива малки стъпки си представям да вървим към простото човешко щастие...

Ани Владимирова е родена в Плевен

Завършва висшето си образование в СУ “Св. Кл. Охридски” Има дългогодишен опит в областта на практическата психология

Създава първия сайт за онлайн психологически консултации и терапия. Позната е на телевизионната публика и като психолог на “Биг Брадър”, “Байландо”, “Фермата”, “Истински истории”

Носител на годишната награда в раздел “Психология” на фондация “Св. Иван Рилски - Плевен” през 2015 г.