Кажете какво да правим?, обърна се френският президент Еманюел Макрон с 33 въпроса към народа си, след като видя, че демокрацията се измества от изборните институции към улицата. Голяма част от французите не се чувстват представени в Националното събрание и Сената, смятат, че властта не ги чува, и затова си дерат гърлата всяка събота, надянали жълти жилетки. 

"Франция не е страна като другите", поласка в писмото си своите сънародници президентът Макрон и се мотивира с два аргумента: "Усетът за несправедливост тук е по-изострен от другаде. Изискването за взаимопомощ и солидарност е по-силно". Вероятно е така, защото човешките права и социалната справедливост, на които се радват много народи, до голяма степен са постигнати благодарение на борбения нрав на французите, които са им служели за пример. Проблемите са сходни и както написа Макрон, "във Франция, но също в Европа и света духовете са завладени не само от голяма тревога, но и от голям смут". Неговият извод е, че "трябва да им отговорим с ясни идеи", пише Светослав Терзиев за Вестник СЕГА.

България не е Франция и президентът Румен Радев не е Еманюел Макрон, но едва ли има пречки нашият държавен глава също да поиска от гражданите си идеи за управлението на страната. Станаха две години, откакто е на висшия пост и всички помнят, че започна мандата си с ефектната реплика в парламента

"Остава ви още една седмица"

Партиите днес са още по-изхабени от тогава, за да родят новаторски мисли, малцина им се доверяват, а още по-малко вярват на институциите, където пращат чрез избори партийните функционери. Но не мислят да си ходят нито след седмица, нито след година.

"Зная, че някои между нас днес са недоволни и гневни", призна Макрон, за да предразположи съгражданите си към честен разговор. "Данъците са твърде високи, обществените услуги са доста отдалечени, заплатите са твърде ниски за някои, за да им позволят да живеят достойно от плодовете на своя труд, страната не предлага еднакви възможности за успех според мястото и семейния произход", очерта проблемите френският държавен глава. Две седмици преди него българският президент прояви още по-голяма откровеност, като избра новогодишното си обръщение към нацията, за да назове проблемите: "Това бе година на корупционни скандали и ерозия на демократичните права и институции. Проблемите бяха отсрочвани, но не и решавани. Примирихме се със застоя и безвремието, с липсата на цели и реформи. Преглътнахме ръста на цените и ниските доходи. Зачеркнахме машинното гласуване и други идеи, гарантиращи честни избори. Продължава отстъплението на закона и справедливостта пред произвола". В резултат на дързостта си Радев бе широко охулен от докачливи политици и правилни медии. Ако не се е стъписал, може да продължи се възползва от правото си на пряк диалог с обществото, защото е избран пряко от него и би могъл да не се влияе от партийни оценки.

Вярно е, че отговорите, които би получил, няма да му дадат възможност да промени нещо в управлението на държавата, защото за разлика от френския президент не назначава правителството и не го събира в своята заседателна зала. Франция е полупрезидентска република, а България е парламентарна полудържава, защото парламентът и правителството делят властта със задкулисие, което не се подлага на избори. Българският президент е по-скоро за декорация като държавния герб, защото конституцията не му дава големи права. И въпреки това той има глас, който се чува, защото звучи отвисоко, а допитването му до гражданите може да има ефект, защото от тях произтича властта на половината държава, заради която се правят избори. Другата половина е недосегаема, освен ако не се появи работещо правосъдие.

Въпросите на Макрон към французите се въртят и в главите на българите. Събрани са в четири групи, "съгласувани с правителството". Радев не би могъл да съгласува с правителството на Бойко Борисов общи въпроси поради задълбочаващата се враждебност на ГЕРБ към него, но никой не може да му попречи да пита като Макрон съгражданите си какво мислят за данъците и тяхното изразходване, за държавното устройство и обществените услуги, за екологията и за състоянието на демокрацията. Технологията за събиране на отговорите не би била същата като във Франция, където Макрон разчита на кметовете, макар и все още да няма нито един кмет от своята партия "Република, напред!", появила се две години след предишните местни избори през 2014 г. Българската политическа култура не допуска партиен колаборационизъм и кметове от ГЕРБ не биха се включили в инициатива на държавния глава, щом не е от тяхната партийна кръв. Друга възможност за него е да използва интернет, какъвто вариант допуска и Макрон.

Но в сферата на хипотетичното мислене механизмът на допитването може да се остави на втори план. С уверението, че "няма забранени въпроси", Макрон все пак се застрахова, че това не е референдум, защото и във Франция, като в България, има теми, по които не може да се прави плебисцит. Това дава голяма свобода за консултация какво мислят хората, без да задължава властта да изпълни всичките им желания.

"Кои данъци според вас трябва да се намалят с предимство?", пита най-напред Макрон, който провокира появата на "жълтите жилетки" тъкмо чрез въвеждането на допълнителна екотакса върху горивата. Въпросът обаче е съчетан с друг: "Какви икономии трябва да се направят приоритетно?" Естествено, никой не се радва да плаща данъци, а още по-малко, когато се повишават. Но властта дължи обяснение за какво ги харчи. Когато в България правителството отчита в края на всяка година бюджетен излишък, това означава, че иззема повече от доходите на хората, отколкото е необходимо за функционирането на държавата. Вместо да им върне надвзетото или поне да намали данъците за следващите години, то пристъпва към бясно харчене за броени дни. Така преди последната Коледа отчете преразпределяне на "излишни" 2.5 млрд. лева. В същото време президентът оглавяваше поредната кампания "Българската Коледа", която събра 2 млн. лв. за болни деца. Защо трябва да има вопли за благотворителност, когато са налице толкова "излишни пари"? Тези милиарди биха стигнали за подобни благотворителни кампании в продължение на 1250 години. И то натрупани само за една година. Единственото обяснение е, че легитимната полудържава ги трупа за издръжката на нелегитимната половина, която не се показва на светло.

Втората група въпроси на Макрон е как да се организира държавата

"Има ли прекалено много административни ешелони и равнища?", пита той. Как да няма, биха отговорили в един глас и французи, и българи. При тази бюрокрация, която е прочута и в двете държави, има много резерви за съкращаване. Но както там, така и тук това са приказки без последици, защото администрацията притежава свойството да се раздува, а не да се свива. В нейните среди са винаги верните на управляващата партия (която и да е тя) служители и тяхното увеличаване означава повече правилни бюлетини в урните. Затова заслужават системно увеличаване на заплатите, което тази година в България е 10%.

Третата тема е екологичният преход. "Какви поносими от всички конкретни решения могат да се намерят, например, за замяна на старите отоплителни уреди и автомобили?", интересува се френският държавен глава. В Париж кметицата Ан Идалго (социалистка) въведе ограничения за движение на автомобили, произведени преди 1997 г., които са 1% от автопарка във френската столица. В София кметицата Йорданка Фандъкова (ГЕРБ) се вдъхнови от примера на Париж и преди година подписа писмо до Еврокомисията да въведе такива общи ограничения за старите коли, които биха засегнали 90% от автопарка в България. Докато във Франция се търсят "поносими" решения, в България могат да се измислят само непоносими, поради разликата в стандарта на живот и разликата в социалната чувствителност. Макрон си спечели вече етикета "президент на богатите", но какво да кажем за нашите управници, чиито решения имат изявена тенденция да обслужват мафиотска върхушка?

Четвъртата група въпроси на Макрон пита как да се засили демокрацията и гражданското участие в управлението. Да се признае ли бялата бюлетина? Да се въведе ли задължително гласуване? Да се увеличи ли пропорционалният елемент във френските мажоритарни избори? Да се намали ли броят на депутатите? Да се привлекат ли чрез жребий граждани (без да бъдат избирани) в общественото управление? Да се правят ли по-често референдуми и по чия инициатива? Всички тези въпроси са остро актуални и в България, където периодично предизвикват публични спорове. Разликата е, че докато във Франция мислят как да засилят пропорционалния елемент в изборите, у нас текат дискусии за увеличаване на мажоритарния елемент. Истината вероятно е по средата.

Когато една партия се окопае във властта трети мандат, ясно е, че няма да настоява за промени, а ще агитира за стабилност и надграждане, както прави лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов. На него не може да се  разчита да поиска съвет от народа какво да прави, защото си е все на един и същ акъл, който му е достатъчен. Но президентът, който държи да се прави разлика между двамата, не би трябвало да се стеснява от диалог с народа дори през главата му. Ще има писъци вместо аплодисменти, но по-добре е кратка оздравителна терапия, отколкото безкраен театър на абсурда.