Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук

Така започва безсмъртната му книга "Спасеният език"

Той бе така трудно уловим, в много по-голяма степен дори от един Бекет или един Борхес, които накрая намериха мястото си. Потомък на стар шпаньолски род, минал през Константинопол и Адрианопол, установил се в най-големия и най-европейския град след Освобождението на България - Русе, пише 168 часа. Той се ражда именно там, на брега на голямата река, на 25 юли 1905 година и е кръстен на дядо си, голям търговец на едро. Баща му дръзва да вземе за жена дъщерята на най-големия враг на фамилията - Ардити. Тази стъпка се оказва съдбоносна за бъдещия нобелист. Майка му е високообразована, учила във Виена, страстна поклонничка на Шекспир и Стриндберг. От нея той наследява интереса си към литературата, театъра и музиката и преди всичко онази остра чувствителност и наблюдателност, за които свидетелства цялото му творчество. По-късно бащата на малкия Елиас напуска фирмата на дядото и заминава със семейството си за Манчестър, като бива "прокълнат" от стария Канети. Не след дълго умира. През 1915-а десетгодишният Елиас-младши посещава родния си град и Варна. По-късно се установява в столицата на Австрия, където постъпва във Виенския университет и на двайсет и пет създава първия си голям роман – "Заслеплението", който ще бъде открит за културна Европа едва след войната. След това ще напише може би най-прочутата си книга "Масите и властта", на която ще посвети близо двайсет и пет години от живота си, сборника "Драми" с трите пиеси: "Сватба", "Комедия на суетата" и "Предопределените" ("Обречените"). Малко по- късно: "Гласовете на Маракеш", "Подслушвачът", "Провинцията на човека", "Съвестта на думите". След окупацията на Австрия от Хитлер през 1938 г. емигрира в Англия. Постепенно става известен. През 1981 г. е удостоен с Нобеловата награда за литература. Книгите му се превеждат в цял свят, пиесите му виждат светлините на рампата, критиката го поставя високо сред авторите на ХХ век, като не забравя да подчертае и "българската среда", оформила до голяма степен, според собствените му признания, неговите мировъзрения и цялото му творчество. Книгата му "Спасеният език" започва с думите: "Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук...".

А когато получава Нобеловата награда, според правилника, на неговото кресло, освен името, трябвало да се изпише името на държавата. Той не избрал нито Австрия, нито Англия, нито Испания - земята на прадедите му, или пък Израел. Поискал да се напише просто така: "Елиас Канети от Русчук". Предпочел това старо име, защото на Запад някои бъркали името на Русе с Русия.... В тази забележителна мемоарна книга Канети обхожда териториите на своето детство от Русе до Манчестър, Виена и Цюрих.

Това са преди всичко “вътрешни територии”,

територии на духа, които авторът овладява чрез редица сътресения и ужасяващи със своята безвъзвратност уроци на живота: преждевременната смърт на любимия баща, влиянието на неговата майка, избухването на войната (образът на пожара от детството в стария Русе и пожарът на войната), първият сблъсък с антисемитизма, раждането на писателя.

Наистина, как да спасиш корените си?

Това е голям въпрос, вълнуващ всеки един от нас. Как да останеш верен на себе си? Как да осъществиш невъзможното?

С паметта си да се включиш в най-опасната, най-рискованата игра: да напишеш книги, в които да има само истина...

Това успя да направи Елиас Канети. Това ни завеща един от големите, от последните хуманисти на нашето време.

"Вярвам, че всичко, което създавам, носи в ядката си определено драматическа природа", пише в едно от есетата си Канети.

При все че повечето от критиците и изследователите му го приемат за епически автор, той се счита преди всичко за драматург. Драмата е най-малко лъжливата от всички възможности на човека да обхване себе си, заключава той.

Канети твърде умело използва възможностите на драмата, нейните средства и похвати, за да провери своите философски и антропологически наблюдения. Може да се каже, че и в най-теоретичните текстове на Канети можем да открием силно белетристично начало. Темата "Маса и власт" му се набива по най-прозаичен начин. Един ден през прозореца на виенската му квартира внезапно влетяватоглушителните викове на зрителите от близкия стадион. И той отива веднага там, но не за да наблюдава зрелището, а публиката. После с велико удивление установява, че нейните възторзи и разочарования са подвластни на закони, които с още по-голяма мощ действат далеч извън пределите на спортните зрелища.

Пиесите на нобелиста от Русе се възприемат все още сравнително трудно от широката театрална публика в Европа. Рецепцията им не е богата откъм ярки сценични реализации както в немскоезичния свят, така и извън него. Затова можем да се гордеем с трите български постановки на "Сватба" (1992), "Комедия на суетата" (1994) и "Предопределените" (2003), реализирани с голям успех в родния му град, от един от най старите театри у нас - "Сава Огнянов". Първите две постави блестящо незабравимият Любомир Дяковски, а третата - младата и много надарена Елена Панайотова. И може да се каже, че и трите спектакъла се посрещнаха като събития в българския културен живот.