Бях в курорта „Албена“ с приятелки, на маса, в ресторант. На две съседни маси имаше българско и австрийско семейство. Двете малки момченца (на около 4-5 годинки) от двете съседни маси се заиграха. За тях не съществуваше езикова бариера. Намериха си чудна игра. Започнаха да изриват пръстта от една голяма саксия с фикус. Растението беше поливано скоро – такова тържество за децата. Бяха толкова красиво кални – като деца! Като здрави и свободни, изследващи света деца.

Българската майка беше с гръб към детето си. По едно време един от мъжете на българската маса извика: „Виж какво прави синът ти!„. Българката скочи, сграбчи детето и започна така да крещи, че надвика оркестъра. Съседните маси замлъкнаха, защото трябваше да видят демонстрацията по „правилно“ родителство. Със самодоволна физиономия, която излъчваше „вижте каква страхотна майка съм“ (действително СТРАХотна!), тя зашлеви няколко шамара на малкия и го тръшна на масата… Крещеше. Успяхме да различим само „Свиня!“ и „Как не те е срам!„. Детето запищя. А малчуганът, който остана прекършен и съкрушен до края на вечерта, сигурна съм, дори и не разбра защо го сполетя тази стихия от гняв, унижение и насилие, на детски език преведено означава отнета любов и отричане на цялостната му личност, а не на една постъпка(при това толкова нормално детска, любопитна, изучаваща света!).

Австрийската майка гледаше зяпнала, изумена. Полека се приближи към сина си, прошепна му нещо на ушенце и се върна на мястото си. Малкото австрийче започна да нарива пръстта обратно в саксията. Кротко и спокойно. Спокойно, защото не му отнеха любовта, защото не го унижиха публично… Дори го научиха на отговорност. Показаха му, че да опитва е позволено, но се поправят и последиците от действията. Когато порасне, това дете няма да се притеснява. Ще вярва в себе си. Ще има добро самочувствие. Ще бъде и по-успешно, защото който пробва, успява. Ще знае, че да се греши е човешко, но могат да се поправят грешките. При това не от другите, а от нас самите. Че може да се критикува, но с уважение към личността на другите и това е единственият стимул за промяна към по-добро. А мачкането само включва стратегията „напук“, самоцелната съпротива, неверието в себе си, отмъстителността, пасивността. Две различни родителски реакции – две коренно различни послания за детето. Само от една случка! …

На тръгване не се сдържах и отидох да попитам австрийката какво каза на сина си. Тя се усмихна: „А, казах му, че тази игра и аз съм я играла някога, но има втора част.“ Не мисля да коментирам повече.

Пуликацията е откъс из книгата „От ‘Какво ще кажат другите’ до ‘Какво избирам аз'“ на Мадлен Алгафари