Искам да ви разкажа за един човек от нашия град. Няма да спомена обаче повече подробности, освен че се казва Стефан. Правя го от уважение към него, защото той не би искал да се разчува.

Преди няколко години той спечелил голяма печалба от тотото – повече от 300 хиляди, но го запазил в пълна тайна. На никого не казал и дума. По това време бил безработен, събирал хартия и железни отпадъци – с това се прехранвал. Живеел в малка къща в края на града, с две стаички, останала му от родителите. Хранел две бездомни кучета и десетина котки. Един ден минал покрай тото пункта, след като тъкмо предал вторичните суровини. И си помислил, че ако спечели някоя четворка, ще може по-спокойно да се грижи за четирикраките си любимци. Пуснал фиш и имал късмет да уцели джакпота, но не казал на никого. Дал си сметка, че роднините му, които въобще не се интересували от него, веднага щели да го „заобичат“. А не били добри хора и не заслужавали нищо, защото били алчни и злобни. Когато родителите му се разболели, никой не му се притекъл на помощ, а когато починали, дори не дошли на погребението им. Всичко това научих от самия него.

Стефан дойде в дома за стари хора, в който аз съм директор. Беше облечен с чисти, но скромни дрехи. В началото помислих, че ще ме моли да остане при нас. Той обаче ми обясни, че си има дом и засега се справя сам. Искал да направи дарение за старците, за да може те да се хранят по-добре. Настояваше с парите му да направим ремонт на стаите и столовата, а през лятото да заведем всички на почивка във Велинград. Имаше и още едно условие – да не казвам на никого за направеното дарение и откъде има парите. Обещах му, че ще изпълня всичко.

От тогава минаха няколко години. Стефан всяка есен дарява големи суми – за топли дрехи, за гориво, а за Коледа осигурява кашони банани, портокали и мандарини за старите хора от дома. Казва, че го прави, защото родителите му са починали в нищета и тогава той е бил безсилен да им помогне. Надява се, че макар и на оня свят, те ще бъдат доволни от постъпките му.

Има срещи, които променят живота ти. Тази със Стефан за мен беше тъкмо такава. Може да се каже, че вече сме приятели. Често го срещам из града с количката – продължава да събира вторични суровини. Веднъж случайно минах покрай неговата къща и той ме покани да вляза. Тъкмо обядваше. Предложи ми от храната си – варени картофи и сирене. После ме заведе в задния двор, където беше направил няколко дървени къщички за кучетата и котките, за които се грижи. Каза ми, че докато е жив, те няма да гладуват. Сподели ми още, че нощем тайно се промъквал под моста, където се приютяват бездомниците и без да го усетят, им пъхал банкноти в завивките. Не се сдържах и го попитах похарчил ли е поне малка част от печалбата за себе си. Тогава той отвори вратата на спалнята си и ми показа купища книги, наредени направо на земята. Това била най-голямата му страст. Само това искал за себе си.

Прекланям се пред този мъж и понякога си задавам въпроса – дали аз бих могъл да бъда толкова благороден като него? Да имам стотици хиляди и да ги даря на другите, а аз да продължа да живея, хранейки се оскъдно и обличайки се в закърпените си панталони? Да ми е болно за непознатите старци и бездомниците, а да не ми пука за кръпките по дрехите ми? Бих искал да имам огромно сърце като неговото, побрало толкова обич към другите.