Как се е изпълнявало смъртното наказание у нас в годините на народната власт, пише Socbg.com.

Смъртната присъда е въведена в България на 21 февруари 1896 г. На 4 ноември 1989 г., дни преди падането на Тодор Живков от власт е изпълнена последната смъртна присъда у нас. През същата година това е 14-ти поред разстрел на осъден затворник.   13 осъдени на смърт у нас на 20 юли 1990 г. получават втори шанс – депутатите от Великото народно събрание налагат мораториум върху изпълнението на присъдите им.

Президентът Петър Младенов издава указ, с който заменя издадените им вече наказания „смърт чрез разстрел” с лишаване от свобода. След президентския указ съдилищата продължават да произнасят смъртни присъди, които не се изпълняват заради наложения мораториум. Така до края на 1998 г. са  произнесени смъртни наказания на 22 лица, които очакват от килиите си дали ще падне мораториумът или самата смъртна присъда. След разгорещен обществен дебат, яростната съпротива на поддръжниците на смъртното наказание бе преодоляна с цената на въвеждането в Наказателния кодекс на “временна и изключителна мярка”, която бе озаглавена “доживотен затвор без замяна”. С нея законодателят искаше да даде гаранции на своите избиратели, че тези, които е трябвало да бъдат разстреляни, никога повече няма да бъдат свободни. В началото на 1999 г. вицепрезидентът Тодор Кавалджиев, самият той бивш затворник заради убежденията си, издава два указа, с които заменя присъдите на 22-та смъртници – на 21 от тях с “доживотен затвор без замяна” и на един – с “доживотен затвор”. Любопитен факт е, че 13-те осъдени на смърт до 1989 г. се оказват в по-благоприятна позиция от осъдените по време на мораториума и след 1998 г., когато парламентът въвежда доживотния затвор без право на замяна. С указ, президента Желю Желев заменя отложените им вече наказания с 30 г. затвор. Днес някои от от наказаните със смърт са отдавна на свобода, други останаха до живот зад решетките. 

През цялата история на България до 1989 г. смъртното наказание се е прилагало безпрекословно.  По времето на зрелия  социализъм след като последната съдебна инстанция присъди смъртната присъда, последната дума е имал Държавният съвет на НРБ. Членовете му воглаве с Т. Живков са потвърждавали „висшата мярка“ и присъдата е влизала в сила. Можели са и да помилват. След това специалният куриер носел документа, в който пишело, че присъдата трябва да бъде изпълнена. В предвидения от затворническите власти ден за изпълнение, вратата на килията се отваряла и обреченият бивал извеждан почти насила оттам. Нередки били случаите, когато осъдените на смърт полудявали в очакване на екзекуцията и честите опити за самоубийство не били рядкост. В уречения ден, когато са били извеждани от килиите им, за да бъдат преселени в отвъдното, смъртниците са крещели с всичка сила. Дращели стените до кръв с нокти. Опитвали са се да побягнат, но охраната се е е нахвърляла върху тях и ги е усмирявала с жестоки ритници.

Имало е и случаи, пазачите да стрелят смъртоносно по време на подобни сборичквания, като разследването на инцидента приключвало с мнение, че става въпрос за законна самоотбрана, а тъмничарят е получавал награда за „проявена самоотверженост при изпълнение на служебния си дълг”.

Накрая осъдените са били отвеждани в „стаята на смъртта“. Тя се е намирала в подземията на централния корпус на столичният централен затвор. До нея се стигало по дълъг тъмен коридор. Отвън изобщо не се виждало какво става вътре, защото плътни червени завеси обгръщали стените на коридора. Помещението било разделено на две от огромна стена-огледало. Така служителите, отговорни за екзекуцията, наблюдавали непрекъснато обречения. Той пък, от своя страна, имал няколко минути, за да се „наслади“ на печалния лик отсреща. Никой не питал жертвата за последното й желание. Да не говорим за свещеник, който да я изповяда, или за присъствието на близки. Социалистическите закони обричали осъдените на смърт да се преселят в отвъдното изключително в „служебна компания“. Самите „екзекутори“ не виждали нищо тържествено или символично в разстрела. За тях това било просто работа – кървава, досадна, тежка, но, общо-взето, доходоносна, поне за ония години. На палачите държавата им давала по 20 лева на разстрел.

Които били с по-слаби нерви, просто не оцелявали в този занаят. Имало е и превъртели, които завършили живота си в лудница. Иначе пропиването си било задължително – както при моргаджиите и гробарите.

Последните мигове на обречения….

Първо, жертвата била завързвана за стол, застопорен в средата на помещението. Това не било хич лесно, защото се повтаряла сценката при извеждането от килията. Смъртникът почвал да буйства, а когато се окажел прекалено корав, дотърчавал лекарят. Той му биел успокоителна инжекция и нещастникът се преселвал в отвъдното, блажено упоен. Онези обаче, които били в пълно съзнание, виждали всичко. С изключение на едно – насочените към гърдите им дула. Всъщност това била система от няколко пистолета, монтирани в стената. Най-трудното било да се натисне малкото бутонче, което я задействало. Останалото вече не било дело на човешка ръка. При засечка на първия пищов вторият го донапълвал с олово. Обреченият умирал за секунди. След кратката агония докторът на затвора установявал смъртта и трупът се изнасял от помещението. Погребвали го „служебно“ – тоест, само директорът на затвора и дежурният надзирател знаели мястото на гроба. Ето защо роднините на разстреляните дълго време са нямали идея, че човекът не е между живите. В повечето случаи обаче никой не си давал труда да копае специален гроб. Телата на смъртниците се кремирали, като преди това изпълнявали в моргите функцията на „опитни зайчета“. Според слуховете абсолютно незаконно от труповете се взимали ретини и други органи и тъкани, които се изнасяли в чужбина. За целта си имало специална структура, маскирана като външнотърговско дружество за търговия с лекарства и фармацевтични продукти.

До началото на 80-те осъдените на смърт били разстрелвани край реки. Стреляло се е винаги два пъти в тила на осъдения. В София гърмели жертвите край Искъра, в Пловдив – край Марица.След това било изградено гореупоменатото специално стрелбище  в Централния софийски затвор, където се изпълнявали присъдите. 

И до днес обаче бродят слухове, че получилите най-тежката форма на наказание по Татово време са били пращани по урановите мини, вместо да ги усмъртят по кратката процедура. Те бачкали по 14-15 часа дневно, без никакви защитни облекла. Менюто им включвало чаша топла вода сутрин и краещник сух хляб, а за обяд и вечеря получавали чиния с каша. Облъчени със смъртоносни дози, нещастниците само след месец-два измирали, но пък за сметка на това спестявали огромни средства на държавния бюджет.

„Смърт чрез разстрел“ – тази присъда за последен път е прочетена в България през 1998 година. Европа отдавна смята смъртните присъди за анахронизъм, така че преди 16 години българските законодатели след изключително яростни полемики отменят смъртното наказание. Правят го страхливо и тихомълком, защото повечето хора в България и до днес искат да има смъртни присъди.