Освобождението на България и обявяването на София за столица заварват града с население от около 12 хиляди души, кални и криви улици.

На Цариградската конференция се обсъжда създаването на две автономни български държави – Източна и Западна България със столици Търново и София. Такова е било и предложението на Австро-Унгария на Берлинския конгрес, където се извършва ревизия на Санстефанския договор.

Ако това е било осъществено, тогава не е било необходимо след Освобождението да се дискутира коя да бъде столицата на Третото българско царство. Но понеже това не става, една от задачите на Учредителното събрание е да избере столица на новоосвободената българска държава. На 22 март по инициатива на проф. Марин Дринов за такава се предлага София. Но тъй като той е руски поданик и не участва в работата на Учредителното събрание, предложението е внесено от шуменския делегат Тодор Джабаров (един от най-младите). Това става на 3 април 1879 година, пише 168 часа.

Аргументите в подкрепа на София

са, че е в центъра на българските етнографски предели, а пък след разпокъсването на страната ни от Берлинския договор тя е по-близо до поробените български краища. Според Берлинския договор Търново било определено за място за провеждане на Учредителното събрание, на което да се приеме конституция и да се избере княз. Там да се пренесе и резиденцията на руския комисариат по временното управление (първоначално то е било в Пловдив). Но княз Дондуков в едно свое писмо до военния министър Милютин моли да му бъде разрешено да премести резиденцията си в София. На 3 април (по стар стил 22 март) на едно от заседанията на Учредителното събрание се повдига въпросът за столицата.

Марин Дринов пише до Иречек: “Наша София полека-лека се украшава и се готви да стане столица”. На което Иречек му отговаря:

“Столица не може да бъде друга освен Средец, защото е в средата на българската земя”.

Още преди Освобождението

наши забележителни дейци сочат София като най-подходяща за столица. През 1835 г. Неофит Бозвели в своето писание “Кратко политическо землеописание” смята, че градът в полите на Витоша е най-подходящ за столица на Третото българско царство. Той определя София като “първенстващ град на България, разположен в широкопространно поле, в радостно местопорожение, с множество древни останки, черкви и манастири в околностите, с една изящна “Св. София”, което се вижда от 6 ч. далеко и преизпълва с плач и жалост всяко сърце”.

Подобни отзиви дават Васил Априлов, Константин Фотинов, Сава Радулов, Иван Богоров, Тодор Хрулев, Ботю Петков и Йоаким Груев. В своята “Кратка география” от 1851 г. Иван Богоров пише: “София, или Триадица, има 60 хил. жители балгари, турци и евреи. Намира се недалеч от планината Витоша, гъбава е с руди и е един от най-хубавите градове в Турция, смятан справедливо за столица на цяла България. Разположен е в приятно и лично поле при р. Искър, седалище на паша и митрополит. Има чисти и широки улици, 8 черкви, множество турски джамии, добре направени къщи, заобиколени от гиздави градини и дървета; добро българско училище, всякакви занаяти, голяма чаршия и порутена стара крепост. Вътре в града има две бани с минерални води и няколко наблизо извън. Околностите му са изпълнени с 12 манастира”.

Изборът

В началото не всички възприемат избора на София за столица. Коронованите особи на съседните страни отиват в Русе или Видин, защото София била покрита зимно и есенно време с кал, а пролетно и лятно – с прах. Споровете продължават дори и след гласуването в Учредителното събрание. Стамболов дърпа към родния си град Търново, други към Русе, защото изглежда най-европейски. Ражда се налудничавата идея столицата да бъде подвижна и да се мести на два месеца, за да се угоди на всички. Може би за това има някакво основание, защото при освобождаването София има само 11 650 жители, докато Русе е с 26 000, Варна – 24 500, Шумен – 21 000. Според едни изборът е приет с пълно единодушие, но според други

кандидатурата на София надделява само с 2 гласа

Драган Цанков: “Ние имаме две столици: Търново - историческа, и София – правителствена.

Затова аз предлагам и занапред София да си остане резиденцията на княза, а в Търново да става неговата коронация”.

Иречек още един път изразява подкрепата си за София, като казва, че: “Най-спорно за това (да е столица на княжеството) е, че градът София е разположен в прекрасна зелена долина между исполините Витоша, Рила и Балкана, на място, дето наскоро ще се срещнат четири важни железници, тъкмо в средата на българските земи – 38 мили далеч от Охридското езеро, 49 мили от Черно море при Бургас, 19 мили от Дунава при Лом и 20 мили от турската граница при Родопа”.

Още в Учредителното събрание се проявява едно храктерно качество на българския депутат -

често да си няма понятие от онова, за което се гласува

В Търново народните избраници са упреквани, че доста се разтакават и значителна част от времето си прекарват из кръчми и съмнителни заведения. Мъдрият дядо Антим (председателят на Учредителното събрание екзарх Антим IІ) прозрял, че и от тази страна те добре познават Търново и при евентуално гласуване ще подкрепят кандидатурата на града за столица. Затова командировал в София за 3 дни шестчленна комисия, предполага се, от негови съмишленици.

След първия кален и мъглив ден депутацията случила хубаво време, а и добре била посрещната от бъдещите столичани – нахранена, напоена и разходена из околностите. Нямало е как това да не се отрази благопрятно върху изготвения от комисията доклад.

Веднага след гласуването бюлетините са били унищожени, за да няма повече дрязги по въпроса. Но в този акт привържениците на Търново да бъде столица съзрели умишлено деяние, което да прикрие някаква шашма около избора.

София при обявяването й за столица

Тогава центърът е бил площадът пред минералната баня и джамията “Баня Баши”. От него започват пет главни пътища: за Лом и Видин, през Ниш за Белград, за Кюстендил, към Пловдив и Цариград, през Арабаконак за Плевен и Русе.

Те са прокарани през годините 1860 – 1870, като за тази цел са съборени много къщи.

Градът или по-скоро градчето се разпростира на запад до бул. “Хр. Ботев”, на изток до бул. “В. Левски”, на север до бул. “Сливница” и на юг до ул. “Гургулят”. Това е площ от 2,8 кв. км, от която 70% - застроени. Почти целият град е насечен от

малки и тесни калдъръмени улички,

които често завършват до оградата на нечий двор. Зимно време поради прочутата софийска кал голяма част от тях били непроходими. В основната си част сградите са едноетажни, дървени, измазани отвън с глина. Сред тях имало и някои по-високи и солидни. Те били на османски първенци и заградени с високи дувари. В града имало 3 306 къщи, 120 дюкяна, 10 хана и 2 училища. От 11 694 души население българите са 6 560, евреите – 3583, турците - 839, циганите – 757. София е била разделена на 18 ориенталски махали. Тъй като улиците били без номера, жителите на града за ориентация на местоживеенето им казвали от коя махала са. Само една от тях била с българско име – Калоянова махала, другите носели турски имена. Имало три големи пазара – Житни, Конски и Говежди. След 1878 година, непосредствено след Освобождението, с решение на градската управа

градът възстановява името си Средец,

но малко след това по настояване на княз Дондуков отново става София. През 1879 година жителите на града създават комитет от известни личности, които искат отново да се нарича Средец. Мнозинството обаче е да се нарича София и това остава и до днес. Първоначално гербът, предложен от Хараламби Тачев, имал надпис “Расте, не старее”, но след като бдителни граждани забелязали, че се състои от 13 букви, което се смятало за фатално, добавили едно “но”, та да стане “Расте, но не старее”.

Първи граждански губернатор е Пьотър Алабин с вицегубернатор Марин Дринов. Първи кмет на София след Освобождението (от 10 февруари до 6 юни 1878 г.) е Манолаки Ташев, а първи кмет на столицата София е Тодораки Пешев (от 30 декември 1878 г. до 13 септември 1879 г.).

На Алабин е кръстена голяма централна улица

в центъра на София, а на Манол Тошев (както започва да се нарича впоследствие Манолаки Ташев, защото преди той се е погърчил) - една съвсем малка уличка, пресечка на бул. “Хр. Ботев” (между бул. “Ал. Стамболийски” и ул. “Позитано”).