Поп звезда, феминистка, телевизионна водеща - Можда Джамалзада е всичко това, срещу което талибаните се борят

 С текстовете на песните си, в които пее за правата на жените, тя прави малка революция в Афганистан.

Преди 30 години Можда Джамалзада е била принудена да напусне Афганистан заради гражданската война, избухнала в страната след разпадането на Съветския съюз. Избягала със семейството си първо в Пакистан, а оттам - в Канада. Пред Дойче Веле тя разказва как се превръща в поп звезда в Афганистан, за кариерата си на телевизионна водеща и защо връщането на талибаните в нейната родина ѝ къса сърцето.

ДВ: Защо започнахте да правите музика за политическото положение на жените?

Можда Джамалзада: Започнах да се занимавам с музика, защото исках да обърна внимание на хората в Афганистан, че жените са важна част от обществото и че винаги са били такава. Когато талибаните поеха контрола в страната, мъжете започнаха да налагат ограничения на жените и семействата си. Първото ми видео (към песента "Sher bacha") беше доста провокативно: танцувах и носех горнище без ръкави. Освен това имах вратовръзка и цилиндър. Баща ми написа следващото ми парче - "Dukhtare Afghan" ("Дъщери на Афганистан"), посветено на младите момичета и жените в родината ми. Там се пееше и следното: "Не ми пречупвай крилата, нито моята чест. Аз съм гордо афганистанско момиче".

ДВ: Изглежда, че баща Ви е бил много прогресивен човек. Така ли е?

Той е феминист и имаше много силно влияние над мен. Може това да е наследствено, а може и да е в кръвта ми. Но аз знам, че съм феминистка, включително защото съм отгледана от него, и защото той казваше, че в 21-ви век правата на жените вече не би трябвало да са тема. Тъжно е, че светът се връща назад. Това го плаши, самият той вече не разбира защо това се случва.

ДВ: Какво се случи след като се върнахте в Афганистан?

Върнах се в Кабул в края на 2009-а. Тогава ситуацията там беше доста добре. След първата ми песен хората вече ме познаваха, но реакциите след втората много ме изненадаха. Това беше политическа песен и бях истински изненада от това колко много афганистанци ме обичаха и подкрепяха. След това получих покана да водя телевизионно предаване в една нова телевизия в Кабул. В това предаване започнахме да говорим по темата за насилието над деца. Обяснявахме на хората какво означава да започнат да говорят с децата си, вместо да ги бият. В Афганистан 90 процента от децата стават жертва на насилие или на издевателства. Това е толкова тъжно.

ДВ: Но започнахте да получавате заплахи, нали?

О, да, редовно получавахме заплашителни писма. В началото се страхувах, защото постоянно ни звъняха и заплашваха, че ще взривят цялата телевизия. Още по-лошо стана, когато повдигнах въпроса за домашното насилие и други теми табу. Имаше хора, които ме съветваха да укротя малко топката, да бъда по-предпазлива. "Отиваш твърде далеч и предизвикваш съдбата си", ми казваха те.

ДВ: Тогава имахте ли усещането, че жените се ползват вече с повече права и че ситуацията в Афганистан като цяло се подобрява?

Абсолютно. Ще Ви дам пример с моето предаване: негова шефка беше една 19-годишна млада жена. Всички мъже я слушаха и изпълняваха нейните нареждания - мъже от всички възрасти. По онова време имаше много жени на високи постове - в правителството, икономиката, много повече момичета ходеха на училище в сравнение с годините преди това.

ДВ: Защо напуснахте отново Афганистан през 2012 година?

Бях принудена - отново бях получила смъртна заплаха, но този път такава, която ме уплаши. Бях в Канада, за да видя семейството си, когато шефът ми ме потърси по телефона, за да ми каже, че в редакцията се е получило обаждане: трупът ми бил в някаква болница. Тогава бяха пуснали слух, че са ми отрязали главата, ушите и носа, била съм изнасилена и застреляна. Беше ужасно. Но въпреки това се върнах.

ДВ: Моля?

Един бог знае защо го направих. Може би защото тогава бях млада и още не разбирах колко голяма в действителност е опасността. Хората от канадското посолство ме предупредиха, че няма да могат да ме опазят. Казаха ми да си оправя нещата и бързо да се връщам. Така окончателно се върнах в Канада. Това беше и краят на моето предаване. Казваха ми, че щом се пооправят малко нещата в Кабул, мога да се върна. Но междувременно много неща при мен се промениха - започнах да изнасям концерти, правех нови и нови песни и просто ми беше трудно да зарежа всичко това.

ДВ: И отново започнахте да пеете?

Да, не отне дълго. Започнах отново да пея и пътувах до Афганистан през няколко месеца. Бях често там за концерти или участия по телевизията. 

Установих колко силно е влиянието на социалните мрежи. Там можех свободно да изразявам мнението си. Имах много последователи, включително от Афганистан. Стотици хиляди гледаха клиповете ми в Ютюб и Фейсбук. Там публикувах мои снимки с къса пола например. Това беше моята форма на протест. Реакцията беше смазваща. Постепенно хората се успокоиха. Когато поствах моя снимка, на която носех горнище на бански, те вече не реагираха така бурно, както преди.

Именно по това си личи, че е настъпила промяна. Хората в Афганистан промениха нагласата си. И точно това е, което ме тревожи много повече от всичко друго: че всички тези усилия, целият този напредък по отношение на правата на жените сега ще бъде зачеркнат. Талибаните ще върнат всичко назад до нулата. Иска ми се този път да бъде различно. Но ми е много трудно да го повярвам.