Сатяртхи е индийски реформатор, посветил живота си на една кауза - децата и техните права

Той и неговият екип са спасили близо 115 хиляди деца от робство и трафик на хора. Основател е на движението „Спасете децата” и детската фондация Kailash Satyarthi. Считан е и за архитект на Глобалната кампания за образование. През 2014 г. Сатяртхи, заедно с Малала Юсафзай, са удостоени с Нобелова награда за мир.

Публикуваме интервю с неуморния защитник на правата на децата, дадено пред NOVA:

Господин Сатяртхи, много благодаря за гостуването в предаването ни! За нас е огромна чест! Животът Ви е отдаден на борбата срещу детското робство и за равни права на образование за всяко дете. Бихте ли ни разказали как започна всичко?

Първата искра на състрадание за децата започна, когато бях на 5 - 5 и половина години. В онзи ден тръгнах на училище и по пътя си видях дете на моята възраст, което ни гледаше – беше ваксаджия.

Бях разочарован, шокиран – защо то седеше отвън? Попитах учителя: „Защо това дете седи отвън, а не с останалите в класната стая?“ и учителят отвърна: „Успокой се, първи учебен ден ти е“. Но детето остана в мислите ми. Може да съм виждал деца да работят тук-там, но не ми беше правило такова впечатление. Подобни отговори ми дадоха и семейството, и приятелите ми. Но всяка сутрин и следобед виждах това дете, понякога с баща му. Все повече се разстройвах, изпитвах болка и гняв. Един ден събрах смелост и отидох при него и баща му и ги попитах.

Момчето беше стеснително, но бащата отговори: „Не се бях замислял, защото баща ми, дядо ми, всички са се занимавали с такава работа от деца, така стана и със сина ми”. После каза: „Вие сте родени да ходите на училище, ние – да работим”. Толкова ме разтърси този отговор, че се разплаках! Не можех да намеря отговор, но това ми даде различна гледна точка за живота - че много хора, мъдри хора, образовани хора, смятат, че това е редно, но може би бъркат. Това е мисловно съучастие, ако продължава така. И така от този въпрос се запали искрата. Защо децата да трябва да имат съсипано детство? Защо да не получат образование? После се захванах с подобни дейности за подпомагане на деца, колеги и други. Родителите ми искаха да стана инженер, така и направих – преподавах в университета, но се отказах от кариерата си. И така започна всичко.

Роден сте в Индия, в семейство от висшата каста и се отказвате от всички привилегии, както и от фамилията Шарма, като се прекръствате на Сатяртхи, което означава „търсач на истината“. Бихте ли ни казали защо?

Ами, тази система на касти е проклятие за индийското общество. Не всеки принадлежи към нея сега, нещата са се променили, но е стигнала толкова дълбоко - като социален апартейд, който води до дискриминация, неравенство и загуба на достойнство и свобода за хората. Недосегаемостта е едно от най-тежките престъпления срещу човечеството. Винаги съм смятал, че е нередно, но един ден се вдъхнових, когато едни лидери празнуваха годишнина от рождението на Махатма Ганди. Бях много впечатлен, защото бяха срещу системата на кастите и поисках да ги последвам. Реших да ги поканя да ядат храна, приготвена от така наречените „недосегаеми” жени. Някак с приятелите ми успяхме да го направим, но нито един от лидерите от висшите касти не дойде. Нито един.

Много се натъжих. Тези жени, считани за „недосегаеми”, ме предупредиха, че няма да се получи, че никой няма да дойде, но когато започнах да ям храната, приготвена от тези жени, едната от тях, по-възрастна майка, ме успокояваше: „Защо плачеш, сине? Направи нещо, което е невъзможно за нашия град”. Донякъде това ми помогна. Но когато се прибрах вкъщи, свещениците от висшата каста, брамините, бяха заплашвали семейството ми, че ще ги прокуди. Това е най-тежкото наказание, за което можете да се сетите в обществото. Когато стигнах там, всички ми бяха ядосани. Аз казах, че нищо нередно не съм направил. Накрая мен ме наказаха и ми дадоха отделна стая, отделни прибори, хранех се отделно, водата за мен беше отделна, защото бях „недосегаем” в семейството ми, в квартала, в общността.

Но го приех… Тогава бях на 15 години, още по-идеалистично настроен и по-силен. Вярвах, че ако нещо е нередно, трябва да му се противопоставя. Първото, което помислих, беше: „Кои са тези хора да ме прокудят? Аз ще прокудя кастовата система и всякакъв вид дискриминация в обществото – пол, вероизповедание, каста, всичко”. Реших да сменя фамилията си и се отказах от тази на кастата, приемайки Сатяртхи, както споменахте. Това беше началото.

Впечатляващо! Вие спасявате близо 115 хиляди деца от робство и трафик на хора, но коя е личната история, трогнала Ви най-силно?

Всяка история е толкова лична, защото са мои деца. Понякога рискът е много по-голям, понякога са ме нападали, понякога децата са попадали в много опасни ситуации. Но когато спася което и да било дете и видя усмивката от свободата на лицето, когато прегърне баща си или майка си… А майката, загубила всякаква надежда, че някога би могла отново да прегърне и положи в скута си своето дете, започва да плаче... Във всяка сълза по лицето на майката може да се зърне Бог. Така че чувствам, че освобождавам себе си, не детето. Във всеки случай стигам моята собствена свобода, вътрешно освобождаване. Но бих споделил един пример. Един ден освободих група деца. Едно от най-малките момичета, родено и отраснало в поредно поколение робство, беше седнало до мен в колата, а аз карах бързо. Бях предложил на децата банани, за да се почувстват по-добре. Но те никога не бяха виждали банани – говореха помежду си, питаха се: „Що за лук е това? Картоф ли е“. Някак успях да ги накарам да опитат банани и ги научих как се ядат. И изведнъж малкото момиче, Девли, на 8 годинки, сложи ръка на рамото ми и извика: „Защо не дойде по-рано?“

Това не беше заради банана, беше защото бе видяла как е бил дамгосан баща ѝ, прогарян с цигари, когато се опитвал да спаси съпругата си от изнасилване. Това малко момиченце беше станало свидетел на смъртта на по-малкия си брат, останал без лечение. Това може би беше първият момент в живота ѝ, в който изгради някакво доверие в обществото, в човечеството, в мен или чрез мен. Това беше божествен момент за мен.

Бог е избрал мен, за да запаля чувството за човечност у момичето, чувството, че принадлежи. Избрах това момиче да пътува с мен до Общото събрание на ООН. Това момиче разказа историята си и толкова много президенти и премиери останаха без дъх. Тогава редица лидери обещаха 450 милиона долара за образование и за свободата на децата в Африка. Историята на Девли беше толкова вдъхновяваща, тя предизвика мен и целия свят.

Какво ни спира да ги освободим от робство? За съжаление - злите хора – не ги мразя, но ги наричам зли, защото изнасилват деца, понякога ги поробват, продават ги като животни… Деца, които не са отговорни за никакви престъпления като войни, бунтове, дори бедност, но те понасят най-тежко това, което ние, богатите, добрите, тези с власт, извършваме. Децата страдат от това. Всичко това не е редно. На децата като Девли, които задават този въпрос, доказвайки себе си и предизвиквайки света, светът трябва да отговори.

Споменахте децата в Африка. Зная, че надигате глас за тях. Защо, според Вас, имат нужда да бъдат във фокуса на света?

Вижте, светът никога не е бил толкова заможен, толкова информиран и богат на знания и технологии. Но как можем да оправдаем факта, че всеки ден по 10 хиляди деца в Африка биват включвани в детски труд, трафик, робство и други видове експлоатация? По 10 хиляди деца на ден! Това е неприемливо. Чии деца са това? Замислете се за дете, което работи в мина за злато в Африка или деца, които рискуват живота си, губят дробовете си или други части на тялото в Демократична република Конго, за да копаят кобалт? Този кобалт се използва за батериите, задвижващи електромобили и използвани за соларна енергия. Кобалт, никел - всичко това се извлича от земята от хиляди деца. Деца произвеждат какаови зърна в Кот д'Ивоар и Гана.

Пътувал съм интензивно в тези региони, срещал съм се с хиляди такива деца и разбирам, че те никога не са вкусвали шоколад през живота си! И работят като роби, пътуват до съседни държави, за да работят в какаови ферми. Трябва да се сложи край на тези неща в Африка! Това е наша колективна отговорност. Ако Африка бъде пренебрегната, изоставена, ако африканските деца бъдат изключени, то не бихме могли да имаме устойчив, мирен и справедлив свят.

Какво беше усещането да бъдете удостоен с Нобелова награда за мир и на кого или какво я посветихте?

Не съм си представял, не съм вярвал, че някой ден мога да получа Нобелова награда за мир. Продължавах да си работя, както обикновено, докато един ден не ми се обади журналист и каза: „Кайлаш… Нобелова награда…”. Не можеше дори да завърши изречението си от радост и вълнение. Но работех в кабинета си и започнах да търся в интернет „Нобелова награда за мир 2014 година“. Тогава не излезе никакво име, но 15-20 секунди по-късно започна да се появява името ми.

Така научих. Мечтаех някой ден да се снимам с лауреат, но не се случи, нямах този късмет. Когато обявиха тази награда, не загубих и секунда – притичах до банята и снимах с камерата на телефона си десетки селфита в огледалото – първата ми снимка с Нобелов лауреат беше това селфи! Такова беше усещането! Но истината е, както казах и на медиите, в рамките на 30-35 минути осъзнатостта, информацията, разговорите за детското робство, детския труд, експлоатацията на деца вече бяха толкова големи, колкото не са били за последните 35 години от живота ми. За половин час всички узнаха за детския труд, благодарение на медиите. Това беше най-голямото признание или израз на уважение към най-маргинализираните, експлоатирани и изключени деца на света.

Това се случи и благодарение на комисията на Нобеловите награди. Посветих приза на всички деца в Индия и по цял свят. Всичките пари от наградата взех не за себе си, семейството или организацията ми, а дарих на деца в нужда, а медалът дадох на нацията ми, защото те са отговорни за това, което съм.

Господин Сатяртхи, сигурна съм, че Бог Ви е избрал, защото имате мисия, а светът се нуждае от Вас! Много Ви благодаря! За мен беше огромно удоволствие и привилегия да разговарям с Вас и Ви пожелавам никога да не слагате край на мисията си!

Много Ви благодаря, благодаря на Вас лично! Вие сте толкова добър човек. Бих искал да го кажа - лицето и начинът, по който говорите, го излъчват. Добра майка сте, добър човек. Тази добрина няма граници.

Докоснахте сърцето ми.

А състраданието е това – коренът на всяка добрина. Когато изпитвате страданието на другите като собствено, като майка, Вие можете да усетите проблемите, болките, всичко, което се случва на детето Ви. Защо да ограничаваме в тесен кръг това море от състрадание? Не е възможно. Призовавам хората като Вас и зрителите: сега е моментът да глобализираме състраданието – имаме пазари, икономики, познания, всичко. Нека глобализираме състраданието, в името на нашето споделено бъдеще.

Надявам се повече хора да се вслушат във Вас и да Ви последват. Благодаря Ви!

Много Ви благодаря!