Една житейска история, завършила с развод.

Изневярата трови отношенията, независимо от това дали партньорът знае за нея. Но какво става между двама души, ако някой от тях реши да признае грешката си? Жена, която предпочита да остане анонимна, споделя своя опит пред психотерапевт. Разбира се, това е една лична история, която няма претенциите да бъде пътеводител.

„3 часа и 36 минути продължи разговорът със съпруга ми, след като му признах за връзка с друг мъж. За разлика от повечето жени, нямах обичайните причини – не бях отегчена, не изпитвах любопитство, не бях нещастна.

Неспособността ми да обясня причините за действието превърна разговора в дълъг и безсмислен процес, по време на който той се опита да разбере защо се е случило. Партньорът ми търсеше рационално обяснение и не го намери.

Прекарахме седмица отделно, той се изнесе при брат си. След това се събрахме отново и решихме да оставим всичко зад себе си, да започнем нов живот. И една година след изповедта седнах и написах писмо.

В него разказах за всичко, което се е променило в брака заради предателството ми“.

Ето и акцентите в писмото, които описват нейния живот след изневярата:

1. Сексът беше ужасен. Първоначално той бе някак далеч, но това не ме изненада – предположих, че ще мине известно време, за да стане като преди. Но дори когато всичко стана нормално в живота, ужасният секс все още присъства в спалнята. Тъй като основната причина за това беше изневярата – винаги се обвинявах.

2. Чувствах се задължена да работим за нашите отношения. Предателството и последвалата изповед ме накараха да се чувствам така, сякаш трябва да дам 200%, за да се оправдая за моето поведение.

3. Започнах да се съмнявам във всичко, анализирах безкрайно. Когато той ми прости, се чудех защо го е направил. Когато негова постъпка ме ядосва или разстройва си мисля „Какво право имам да му се гневя след това, което съм му причинила?“. Изгубих доверие в себе си и осъзнах, че вървя след съпруга си. И това го принуди да поема отговорност за всички решения относно отношенията ни.

4. Постоянно си мислех дали си спомня за предателството ми. Преди това обичах тишината, която възниква в една стабилна връзка, когато е лесно да мълчите. Но тя започна да ме депресира – винаги си спомнях какво съм направила. И ако аз самата мисля за изневярата толкова често, тогава вероятно и той мисли за нея?

5. Съмнявах се, че съпругът ми е простил напълно. Често се опитвах да си представя ситуацията в обратна посока. Мога ли да му простя? Лесно ли ще е да направя това? Най-вероятно би било много трудно или невъзможно. Успя ли да ми прости 100%?

6. Усетих, че не заслужавах съпруга си. Доколкото ми е известно, той никога не ме е мамил. Това ме накара да се чувствам недостойна за връзка, като че ли съм по-лоша от него.

7. Семейният живот е разделен на „преди“ и „след“. И когато причината за това сте вие, това е тежко бреме. В крайна сметка се разведохме. Въпреки че предателството не беше основната причина, не е възможно да се каже каква точно роля играе в раздялата.

8. Започнах да се чудя дали трябва да сме заедно. Това е много странно чувство, когато започнете да се питате дали си струва да спрете семейния си живот. Никога не съм мислила, че ще стигна до това. Но все пак животът ми стигна до този сценарий. Бракът е партньорство от двама души, но изневярата е моят отделен личен избор, поради което започнах да се чувствам самотна в отношенията си със съпруга си.

За една година семейният ми живот се промени и е далеч от най-добрите. Имаше много въпроси, съмнения и тревоги. Все още не мога да обясня защо реших да изневеря. Но съм сигурна в едно – нищо добро не дойде. И никога повече няма да го направя.