Противно на здравия разум и на лошия чуждестранен опит в подобни случаи, България реши през 2021 да експериментира двойно: три последователни избори за парламент и съвпадане на датите с президентските избори (14 ноември 2021 г.)

 Честно казано, не бих се наел да правя прогнози за това, до какво ще доведе такава безпрецедентна ситуация, но винаги си мисля, че всъщност не искаме да се учим от грешките на другите (както правят по-мъдрите), а още по-малко да се учим от собствените си грешки (както правят по-малко умните), пише Антоний Тодоров в своя БЛОГ.

За парламентарните избори този път се регистрираха 21 партии и 7 коалиции, за президентските избори съответно 12 партии и 5 коалиции. Последното не означава непременно, че ще има 17 кандидати за президент, защото някои партии и коалиции ще подкрепят кандидати, издигнати от инициативни комитети, други ще се групират около един или друг кандидат. При такова разнообразие на очаквания за изхода от двете кампании (които всъщност ще бъдат една, защото за избирателите ще бъде достатъчно объркващо разделянето им), залогът на тези избори сякаш се поизгуби.

Какъв е залогът?

Нищо съществено не се е променило през последните месеци, откакто след изборите на 4 април 2021 г. парламентарните партии фактически отказаха да съставят правителство. Причината беше липсата на диалог, но, разбира се, това не означаваше, че се очакваше диалог между всички. На път сме да забравим, как започна всичко.

Започна с акцията на Христо Иванов в Росенец и критичната към незаконното приватизиране на публична собственост реакция на президента Румен Радев, последвана от незабавната акция на Бюрото за защита на главния прокурор в президентството. Това предизвика удивителна гражданска реакция – на площада с искане за две оставки (на премиера тогава Бойко Борисов и на главния прокурор Иван Гешев) се събраха граждани от целия политически спектър. Това, което ги обединяваше: отвращението от един модел на управление, наложен в продължение на повече от десет години като политическа хегемония на ГЕРБ.

Отвращението беше от един дълъг списък с… безобразия: калинки, къщи (за гости и в Барселона), пълно чекмедже, суджуци… Да не споменаваме детайлно и политическата употреба на прокуратурата, фактическия рекет за неудобни бизнеси, мълчанието за дадени огромни подкупи (някакви 6 млн.), назначенията в последния час на „свои хора“ в бордовете на държавните дружества, раздадените милиони в аванс, държавните поръчки без търг и какво ли не още. Най-сетне, вероятно не сме забравили и неповторими слова, обиди към журналист(к)и, към политически опоненти, цветист език дори към своите?

Нищо от това не се е променило съществено, освен усилията на едно служебно правителство след 4 март 2021 г. да „поизчисти“ натрупалите се Авгиеви обори в управлението на България. Именно срещу установената система от управленски практики и свързаните с тях хора пламнаха протестите през 2020 г. Протестиращите, а и многобройните симпатизиращи им, искаха някой да сложи край на този низ от безобразия, за да не бъде българската демокрация фасадна, за да не бъде само прикритие на зловредни и вероятно дори престъпни управленски практики. Протестиращите искаха справедливост, правосъдие, законно възмездие за виновните, което да действа и в бъдеще като спирачка срещу повторение на онова, което мнозина заклеймиха с разбираемото „Мутри вън!“.

Тази фраза произнесе президентът Румен Радев на 9 юли 2021 г. пред спонтанния протест на площада пред президентството, като по този начин недвусмислено зае позиция в един политически разлом. Разлом между една значителна част от българските граждани, които вече не искаха търпят безобразията десетгодишното управление на Бойко Борисов, и други граждани (вероятно също значителен брой), които бяха склонни по различни причини да простят тези безобразия било заради страх от радикални промени, било заради удовлетвореност и лична изгода, било заради обикновен конформизъм. Разломът продължава и днес и нищо съществено не се е случило, за да изчезнат неговите основания.

Два политически лагера

Със сигурност има разделение в обществото – оформени са вече два ясни политически полюса, като в ситуацията на остро противопоставяне гражданите се чувстват принудени да заемат една от позициите. Някои го правят, други предпочитат да останат като странични наблюдатели, за да видят, кой евентуално ще надделее. Струва ми се, че засега противопоставянето продължава, макар ГЕРБ вече да не контролира правителството, но сравнително трайна и стабилна алтернатива на предишното му управление също не се очертава. Партиите, които се противопоставят на ГЕРБ („Има такъв народ“, коалициите „Демократична България“ и „Изправи се!“) не успяха да постигнат съгласие помежду си, както и да договорят подкрепата на БСП, която също е остър опонент на ГЕРБ.

Именна тази патова ситуация доведе до третите поред парламентарни избори за по-малко от година. Но и затова залогът на парламентарните избори на 14 ноември 2021 г. е преодоляването на тази ситуация, постигането на някакво съгласие сред опонентите на ГЕРБ въпреки техните съвсем очевидни идеологически и политически различия. С други думи – стабилизирането, дори и за кратко време, на полюса на „промяната“, ако това означава прекратяване на един управленски модел, който изглежда тези партии отхвърлят.

Колкото до другия политически полюс, ГЕРБ съвсем не е изчезнал от политическия хоризонт, дори напротив, неуспехът на неговите опоненти да съставят редовно правителство даде глътка въздух за бившите управляващи и им позволи да се окопитят след първоначалния ступор. Не е лесно да слезеш от власт след дългото и по същество самостоятелно управление на България. Но виждаме, че говорителите на ГЕРБ се активизираха, председателят Бойко Борисов отново заговори в присъщия му стил след известно затишие, отново започна да напада опонентите си и най-вече главния си опонент – президента Радев. Обвини го, че е диктатор, което всъщност е много смешно, ако само си припомним колко често лидерът на ГЕРБ съобщаваше като лични решенията на правителството и на парламентарната група, колко често използваше и продължава да използва изрази като „аз наредих“, „аз им казах“, „аз му / й забраних“ и т.н.

На парламентарните избори този път имаме нов играч, появил се малко неочаквано и веднага предизвикал множество реакции – „Продължаваме промяната“ (засега коалиция, но впоследствие вероятно и партия). Двамата министри от служебното правителство Кирил Петков и Асен Василев решиха да използват значителната си популярност и влязоха на терена на политическата конкуренция. Почти всички от политическите партии от последните три парламента реагираха ревниво или предпазливо, в зависимост от това, доколко предполагаха, че новият политически проект е съперник за „техния“ електорален терен. Няколко проучвания (не са много заради малкото време за това) показаха, че новата партия получава подкрепата на разочаровани избиратели на „Има такъв народ“ (ИТН), „Демократична България“ (ДБ), „Изправи се БГ!. Ние идваме“ (ИБГНИ) и в по-малка степен от БСП. А доколкото ИТН бяха успели да привлекат разочаровани избиратели на ГЕРБ, ГЕРБ сякаш също усетиха конкуренция от тази страна.

Както обикновено, най-повърхностните критики към ПП са по отношение на позиционирането им по скàлата ляво-дясно, което беше предизвикано от една малко фриволна фраза на Кирил Петков „Много вярваме в десни инструменти, които да постигат леви цели“. Противостоенето на ляво и дясно е с много измерения и не е само икономическо. То е също така в полето на културата и нравите, както и в полето на отношението индивид – общество (общност). Ако пропуснем последното, ще си останем в един опростен модел на „повече пазар“ и на „повече държава“.

В България като се каже „дясно“, като че ли става дума за всеобщо разбираем политически етикет. Но какво дясно? Като де Гол през 1946, провел най-мащабната национализация в Западния свят? Дясно като Меркел или като Орбан? Дясно като Тръмп или като Путин? А какво ляво? Като Санчес или като Байдън (а колко е „ляв“ той)? Ляво като Меланшон или като Ципрас? Изобщо, много по-важно от самоназоваването е практическата политика: какви цели с какви средства. И ако „дясно“ правителство провежда леви политики, какъв е проблемът на левите? Или обратно, ако „ляво“ правителство провежда десни политики, какъв е проблемът на десните?.

Какво очакват партиите?

Но на предстоящите избори всяка партия очаква като че ли някакво чудо. ГЕРБ очакват не само да са първи, но и да излязат от изолация, като намерят евентуален парламентарен партньор. Затова лидерът Бойко Борисов мина „по-назад“, лансирайки като кандидат-премиер двукратно вече Даниел Митов, а и заявявайки подкрепата на партията си за проф. Анастас Герджиков (за това – по-нататък). Това е опит да убеди аудиторията, че ГЕРБ се е променил. Но всъщност в ГЕРБ няма никакви признаци, че възнамеряват публично да отхвърлят онези управленски практики, заради които никой не иска да си партнира с тях.

ДПС са в подобна позиция – изолирани, най-вече защото макар да оставиха Делян Пеевски „настрани“, не престават да го бранят и да отхвърлят всякакви критики към техния корпоративно-клиентелистки модел. Това ги сближава с ГЕРБ, макар да не го признават още публично. Те също са силно критични към Румен Радев и нищо чудно да работят вече за евентуално политическо споразумение с Бойко Борисов. Просто е твърде рано, сякаш, то да бъде обявено, без да накърни изборните очаквания на движението.

Опонентите на ГЕРБ остават дълбоко разединени. БСП отново се бори с „вътрешния враг“, а има големия шанс да излезе от изолатора на „партиите на статуквото“. В партията се развива критично движение (Социализъм 21), което настоява дори за преучредяване на социалистическата левица, докато ръководството, обратно, се опитва да потуши публичността на конфликта. Острите критики към новия проект на Кирил Петков и Асен Василев, както и постоянната поява на критики към президента Румен Радев от страна на видни социалисти, а и на бившия началник на кабинета му Калоян Методиев (дали е без насърчението на някой от БСП?), оставят впечатлението за двусмисленост на позицията на БСП. Ще бъде ли и тя част от промяната, или ще остане зад борда – това е всъщност въпросът, а той е и въпрос за политическото оцеляване на социалистическата левица, като се има предвид значителното намаляване на нейните избиратели през последните два парламентарни избори.

„Има такъв народ“ сякаш се снишиха, мнозина се разочароваха от липсата на диалогичност, а и скандалът за плагиатство с техният кандидат за вицепремиер и за министър на вътрешните Петър Илиев допълнително накърни обществения им престиж. Но и те са пред избор – ще бъдат ли по-диалогични, ще приемат ли сериозно възможността за политическа коалиция с ДБ, ИБГНИ или ПП? Заявленията в тази насока, дадени наскоро от Слави Трифонов, ще останат празни думи, ако няма реални действия. Другото ще остави подозрението, че ИТН е „аватар“ на ГЕРБ.

Новият проект „Промяната продължава“ едва ли ще повтори „чудото“ на НДСВ от 2001 г., но вероятно ще бъде основен фактор на диалога между партиите на промяната. Засега те изглежда да могат да преговарят с всички, което ги поставя по-скоро в центристка позиция. Това ги сближава с ИБГНИ, които изглеждаха най-диалогични досега. Но демонстрираните вътрешни конфликти в ИБГНИ може да ги остави извън новия парламент.

Накратко, изходът от изборите на 14 ноември 2021 г. няма да бъде много учудващ. След тях ще имаме същите трудности за постигане на правителствено мнозинство, както от 4 април насам. Затова партиите трябва да започнат да работят отсега, но конкурентната предизборна кампания за парламента и за поста на президента едва ли ще съдейства за това.

Президентската надпревара

Най-голям е съспенсът (извинете ме за думата, но как да определим трепетното очакване?) около президентската надпревара. Първа беше обявена кандидатурата на настоящия президент Румен Радев в екип с Илиана Йотова (още на 1 февруари 2021 г.), т.е. много преди поредицата от парламентарни избори. Тази кандидатура изглеждаше напълно логична и сякаш безалтернативна, имайки предвид подкрепата на президента за протестите, започнали от юли 2020 г. Публиката беше убедена, че ГЕРБ е в слаба позиция за президентските избори и каквато и да е кандидатурата им, съществува дори вероятността изборът да бъде спечелен от настоящият президент още на първия тур.

В последния възможен момент ГЕРБ заявиха подкрепа за кандидатурата на проф. Анастас Герджиков, ректор на СУ. А същевременно за негова вицепрезидентка се предлага полк. Невяна Митева от ВВС (едва ли е случайно). Една симпатична двойка, несъмнени професионалисти всеки в своята област, зад която лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов удобно ще се прикрие, след като по никакъв начин не си представя, че може самият той, партийният лидер, да се яви в президентската мажоритарна надпревара.

Кандидатурата на проф. Анастас Герджиков е със сигурност политическа. „Независим“ кандидат, който още от самото начало на обявяването си получава веднага (без вътрешно обсъждане) подкрепата на ГЕРБ. Който заявява: „През последната седмица разбрах, че политическа партия ГЕРБ е готова да подкрепи тази кандидатура“. Но по-важното е друго казано от него: „Моята главна цел е да обединим всички български партии и всички български граждани“. Обявеното намерение е да се балансира между различните интереси „така че всички да се почувстват удовлетворени от някакъв справедлив резултат“.

Такова намерение изглежда приемливо за мнозина, които се опасяват, че политическият разлом в българското общество може да породи още по-остро противопоставяне и блокиране на политическата система. Но именно това е и основната отбранителна теза на ГЕРБ още от началото на протестите през лятото на 2020 г. Затова и главното им обвинение срещу настоящия президент Румен Радев, е, че разделя нацията. А според Конституцията президентът „олицетворява единството на нацията“ (чл. 92), следователно не може да я разделя.

Но за какво единство става въпрос? Единството на Делян Пеевски с Лозан Панов? Единството на Иван Гешев с Христо Иванов? Единството на Данаил Кирилов с Янаки Стоилов? Обединението на ДПС с НФСБ? Политиката е едновременно структура за общо живеене въпреки различията, но и терен на сблъсък на интереси, принципи и идеи. Когато има остър политически конфликт между две противоположни виждания за принципа на управление на републиката, за съдържанието на правовата държава, за смисъла на демокрацията, обединение не може да има. Там има етически избор, а той води и към политически избор. Двете няма как да бъдат съвместени, или едното, или другото. Казано с езика на единството – обединение или около единия принцип, или около другия.

Кандидатурата на проф. Анастас Герджиков може да бъде капан и за ДБ, защото много нейни симпатизанти могат да го подкрепят. Ако това стане официално, ДБ ще бъде в ситуация на общ кандидат с ГЕРБ, което ще разруши образа на коалицията като фактор на промяната. Все пак, изглежда това няма да е така, след като вероятният кандидат на обединението ще бъде такава ярка фигура на протеста като Лозан Панов.

На президентските избори основен е, разбира се, вторият тур (евентуално на 21 ноември 2021). Затова е важно, кои претенденти имат шанса да го достигнат. Към днешна дата (2 октомври 2021) изглежда това са трима: Румен Радев, Анастас Герджиков и Лозан Панов. Именно на балотажа, обаче, ще се види експлицитно противопоставянето между двете основни политически позиции, за които стана дума по-горе: промяната (или прекратяването на „модела ГЕРБ“) и статуквото (или завръщането на ГЕРБ във властта). При балотаж между Радев и Герджиков или, по-малко вероятно, между Панов и Герджиков, това ще е главната линия на противопоставяне. И в нея ще е валидно твърдението „няма ляво, няма дясно“, защото не това ще е действителният политически конфликт в момента. Това няма да е валидно единствено при малко вероятен балотаж между Радев и Панов, при това с много уговорки, доколко всеки един от двамата представлява непременно лявата или дясната страна.

При балотаж между действащия президент Румен Радев и кандидата на ГЕРБ Анастас Герджиков, представянето на ситуацията като дебат между лявото и дясното ще е изцяло в духа на защитната теза на Бойко Борисов, че партията му представлява десницата. Това ще бъде и капан за ДБ, чиито избиратели ще трябва, евентуално, да избират между „левия“ Радев и „десния“ Герджиков. Ако решат да не гласуват на втория тур с оправданието, че нямат избор, това непременно ще бъде в полза на кандидата на ГЕРБ.

Във всеки случай, само 42 дни преди президентските избори настоящият президент Румен Радев ще има достойни съперници. Иначе се очертаваше кампания, в която той трябваше да се състезава с фолк певицата Луна или с „вечния кандидат“ Волен Сидеров. Но ще трябва да припомня, че президентските избори, както и парламентарните, са политически по своята същност, а не са „избор на човек на годината“ или на „мис България“.

Избираме президент, който да представлява нацията, но най-вече да има храбростта и твърдостта да отстоява принципите на републиката („общото дело“, основано на свободата, равенството, правото и справедливостта). И при нужда да заема добрата страна в остро политическо противопоставяне, а не да се опитва да замазва конфликта.