България е сред най-големите производители в света на патрони, стрелково оръжие и снаряди от съветски произход. Ако не е и най-големия притежател на такава  специфична военна продукция

Коментарна статия на Иво Инджев в неговия БЛОГ

 Печели от износа й стотици милиони. Но не помага с износа си на Украйна, която има животоспасяваща нужда точно от тази българска стока, съвместима с все още въоръжената по съветски стандарти украинска армия.  

Нито премиерът Кирил Петков, нито главнокомандващият Румен Радев могат да бъдат оприличени на цар Борис III, отказал на своя германски съюзник да му помага с войска на Източния фронт, още повече, че няма как да се направи паралел между съюза с нацистка Германия и днешно българско членство в НАТО. Обаче царят се е страхувал от русофилски преврат в проядената от русофилството България. 

На тази плоскост, уви, могат да се правят аналогии. Още повече, че болните от путинофилия другари от БСП  са част от управленската коалиция, достатъчно съществена при това, за да я торпилират. Готови са да я потопят в интерес на Москва по примера на съветската подводница, потопила българския кораб “Струма” в Черно море с 800 бягащи към Палестина евреи. Случило се е на през 1942 година на същия този 24 февруари, на който сега Русия нападна Украйна.

Да, ситуацията днес и тук напомня на онази от първата половина на миналия век в царство България. У нас продължават да царуват митове за добрата Русия. Армията ни е пълна с фуражки, под които погледите са обърнати назад и на Изток. През 1944 година това доведе жестоките московски слуги на власт. Има ли такава опасност и в наши дни? Този въпрос витае във въздуха, но управляващите се правят, че няма такава тема. А и никой не ги пита.  

Както съм споменавал, една възрастна госпожа веднъж ме спря на улицата с въпроса дали знам коя професионална прослойка е била най-ухажвана най-много от властта в царството. На моето замислено мълчание тя си отговори сама: офицерството е било най-ухажвано от царя. Защото то е имало потенциала и навика да прави преврати. В днешно време най-ухажвани са журналистите, добави госпожата и ме остави да размишлявам над тази констатация.

Не, журналистите не правят преврати у нас. Но пък някои от тях помагат с каквото могат на превратното тълкуване на историята по начин, който е удобен за проруските среди у нас. Мъчнотията да се противостои на русофилщината, често мимикрираща, е в нейното проникване навсякъде в България. Тя не носи отличителни знаци, ако не броим путинските георгиевски лентички, с които се кичат нашистите у нас на техните сборища. В това отношение повечето наши рашизоиди следват тактиката на диверсантите на Путин в Крим през март 2014 година, които окупираха “вежливо” тази украинска територия без опознавателни знаци върху униформите си.

Русоробите виреят и в партиите, които се предполага да са прозападни поне заради табелата им, на която пише, че са за “европейско”, а не за евразийско развитие на България. Точно при управлението на тези борци за повече Европа тук се утвърдиха евразийските настроения. Как иначе да си обясним признанието на статистиката, че те са спаднали сега “само” на 30 на сто като подкрепа за Путин от онези 60 процента, които са били преди! А станаха толкова много именно при управлението на фалшивите борци за “европейско развитие” , които създадоха благоприятната среда за отглеждане на кремълските бурени у нас.

От изказването на невръстния министър на културата Атанас Атанасов срещу преместването на главният символ на лъжата в държавата, който нарекох с истинското му название Монумент на окупационната червена армия ( МОЧА), се видя, че проблемът не е поколенчески и на доизживяване. Напротив. Възпроизвежда се в главите на днешните младежи, подложени на хибридните мозъчни операции с руския пропаганден скалпел не по-малко радикално отколкото бяха набивани със съветския сърп и чук в черепните кутии на “развития социалистически човек”. А се предполага, че министърът е представителен за партията на промяната, заявила се като прозападна.

Каква сериозна и цялостна промяна може да има в завладяната отвътре от влиянието на най-големия злодей на епохата наша държава, след като по симптоматичния казус с правото ни да се разпоредим със съветското си монументално окупационно наследство няма елементарна политическа воля за автономно българско решение! Трябвало да се консултираме с Русия, каза министърът по отношение на монумента, който е българска собственост – за разлика от случая с Германия и Австрия, където жалоните на съветската империя са наследена от СССР руска собственост и тя свързана плюс това със специални договорки с Москва, каквито България няма. За фалшивата агитационна същност на МОЧА като израз на благодарност за съветската окупация, да не говорим. 

Трябва да питаме за разрешение да местим МОЧА наследниците на разпадналата се държава, която и след гибелта си ни заплашва с размахано оръжие над главите ни в столицата София, но ние не смеем въпреки това да го пратим в музея. Този факт говори по-красноречиво от всичко за трайното българско ментално увреждане след чугунената епоха на съветското владичество.  

За разлика от страните, в които има уседнали руски малцинства, формирани на принципа на дифузията на населението от съветско време,  постоянното присъствие на стотици хиляди руснаци в България  е нов феномен,  позволен и стимулиран от благоразположението на българската държава. Собствениците на имоти с руски паспорти тук се увеличиха взривообразно тъкмо при управлението на лицемерните застъпници за повече Европа в България. А се получи повече Русия в България. Дали освен взривообразно, няма да се окаже и взривоопасно за националната ни сигурност като гледаме какво се случи в Донбас и Луганск?  

Този въпрос изобщо не се обсъжда на политическо и държавно ниво. Както на дипломатическо не се обсъжда темата за милионите наследници на волжките българи на територията на бившия СССР, които проглеждат днес за корените си. 

Както не се обсъжда и червеноармейската кражба на архивите ни. 

Както не се обсъжда кражбата на национално богатство от съветските окупатори, довели относително стабилната през Втората световна война българска икономика до катастрофа след нея. 

Както…както отбелязах по-горе ( и безброй пъти в статиите си ), не се обсъжда и съветското монументално натрапничество в най-големите български градове.

Този отказ от критичен и патриотичен поглед е плод на методично постигнатото наше подчинение на чуждата държава, която днес е прикована на стъбла на позора с варварското си поведение в Украйна. Дори и при тази благоприятна за нашата еманципация от руския ни комплекс ситуация нищо от посоченото по-горе все така не се обсъжда, а самата Русия се осъжда в стила на пеещия фалшиво в хора така, че да не бъде разпознат гласа му от страна на диригента, чиято палка изглежда в очите на нашите страхливци като бухалка.  

Понеже Русия не желае да помагаме на Украйна да се защитава от държавния й тероризъм, държавните ни мъже биват разигравани от ветото една жена, която шантажира управляващата коалиция с разпад. Жалко е, че няма кой да й зададе в БНТ ключовия въпрос каква е разликата между нея и останалите европейски управленци ( с показателното изключение на Унгария), че за разлика от всички тях отказва помощ на хората в беда по време на война с онова, от което те най-много се нуждаят. Нима всички други европейци, предоставили спасителна военна помощ на Украйна, са застрашили мира в собствените си страни, както Нинова плаши, че може да се случи с нас? Т.е. тя подозира обожаемата Русия, че ще ни нападне и громи за наказание, подобно на Украйна?

Вицепремиерът Корнелия Нинова и днес гордо подчерта от екрана на БНТ, че износът на военна продукция за Украйна е “червена линия”. Червената Нинова определя червените линии на натовска България в угода на злодея Путин, доказан в момента като такъв по абсолютно безспорен начин. Подобно на уволнения вече военен министър Янев тя си налага собственото партийно путлеристко мнение и блокира животоспасяваща българска военна помощ за Украйна, знаейки, че не може да бъде уволнена в момента, подобно на бившия военен министър. Шантажира с разпад на управленската коалиция. Тържествува, че в условията на война ( разпалена от Путин, чийто интерес тя защитава под лицемерния флаг на миролюбието, погазено зверски тъкмо от руския самодържец ), никой не иска нови избори, както и връщането във властта на изчегъртаните от нея ГЕРБ и ДПС.

Резултатът от това е като в тъп вариант на известната поговорка за приятеля, който се познава в нужда, защото се държим като (не)нужника на НАТО, доказахме като държава  убеждението на хората, които говорят за политиката като мръсна работа. В разплаканите очи на украинските страдалци и на целия свят сме “ неприятел в нужник се познава”. Иначе се обидихме на чешкия авангардист Черни, който иронизира страната ни като вид тоалетна чиния. Следващият път трябва да монтира върху нея фигурата на Нинова.

Извинявам се лично на украинските борци за свобода и на онези жертви на руското варварство, които можеха да бъдат спасени от защитниците на Украйна, подпомогнати от произведено в България оръжие. Дано един български глас да има някакво значение.