Ако за Слави това е политически хепънинг с видими и невидими участници, при ДБ борбата за промяната е исторически дълг. И тяхно право е, а не на Слави Трифонов, да предложат приоритети и кабинет

Коментар на Георги Лозанов в Дойче Веле

Сред многото ефекти, които предизвика самоволното обявяване от страна на Слави Трифонов на неговия правителствен дрийм тийм, бе първото дълбоко разделение между „партиите на протеста“. Другите две - ДБ и ИСМВ - не само отказаха да подкрепят предложението на по-успешния си другар в битката с врага, но подложиха на съвсем не дружеска критика приоритетите му, кадровия му подбор и политическите му маниери, въобще всичко. Това разделение, извън конкретните си мотиви и перипетии, е показателно за два добре известни проблема пред безоблачното бъдеще на нововъзникналата партийна тройка.

Първият е трудната преносимост на гражданската солидарност от площада в парламента. Когато протестират, всички са недоволни граждани, което ги обединява „по условие“, независимо че всеки представлява само себе си. Но когато някои от тях се запътят към парламента, престават да бъдат просто граждани и започват да представляват различни части от гражданството. Солидарността им вече не е дадена наготово, а могат евентуално да я постигнат с диалог през праговете на различията помежду им.

Българските политици обаче не са по диалога - предпочитат хем да стоят в институционална роля, хем да се правят на граждани, да изнасят монолози от тяхно име и да ги включват в името на партиите си, което по същество е конфликт на роли. Все едно - като в пиеса на Станислав Стратиев - кметът да е и пощаджия на селото, и да бие жена си, защото му изневерява с пощаджията.

По-лесно е да си "срещу" нещо, отколкото "за"

Вторият проблем, който произтича от първия е, че за площадната солидарност може да е достатъчно едно „срещу“, докато съвместна политика не може да се прави без общо „за“ - ценности, идеи, програма и съответно фигури, които да ги реализират. Но това още от миналото лято, когато се раждаха партиите на протеста, беше превърнато в табу. Тогава с риск да предизвикам дежурните хейтъри писах, че „да настояваш да се мълчи по въпроса кой ще замести Борисов и ГЕРБ, е добър начин да не се разбере за чий успех работиш“. Пушката на мълчанието дружно беше внесена на сцената от лидери на протеста в личностното им раздвоение между гражданин и политик и година по-късно с предложения от Слави кабинет тя гръмна. Много вероятно е да продължи да гърми.

Не знам дали Слави го е търсил, но с предложението си предизвика партиите на протеста да заявят идентичност извън груповия си етикет. Впрочем, той изцяло пасва само на ИСМВ. Коалицията не разполага с друг ресурс, освен протеста срещу Борисов и ГЕРБ. Тя основно включва две трети от Отровното трио, „Изправи се“ на Мая Манолова и „Движение 21" на Татяна Дончева, които сами по себе си нямат никакъв шанс да минат парламентарната бариера. В този смисъл обединението им е чист политически „комерс“, което личи и от просвяткащите сблъсъци помежду им или от намерението на Татяна Дончева да се върне към БСП (а после се върна от връщането си). ИСМВ страстно участва в борбата с модела „Борисов“, но едва ли има интерес от пълна победа над него, защото в този момент каляската й ще се превърне в тиква.

ИТН, като поредния телевизионен политически проект, има политическа биография далеч преди протестите, която до голяма степен съвпада с телевизионната биография на Слави и неговото шоу. Тя се създаваше кампанийно и в двата смисъла на понятието. Първо, около кампании (от раждането на „Гергьовден“ през защитата на сестрите в Либия до инициирането на референдума от 2016-та) и второ, под формата на спорадични акции в хепънингов стил. Обявяването от Слави изневиделица на кабинет също може да се приеме за такава акция. Този политически акционизъм през годините, пренесен от Тошко Йорданов и в парламентарната риторика, може да се разчете повече като социална отговорност на един успешен продуцентски бизнес, отколкото като поемане на същинска политическа отговорност. Маркер за последното е и очевидната съпротива на Слави да влезе в новата си роля на партиен шеф.

Историческата мисия на ДБ

Положението на ДБ има малко общо с другите две партии на протеста. За разлика от тях те са системен опозиционен играч, продължител на традиционната десница в България, родена от падането на комунистическия режим с историческия ангажимент да построи либерална демокрация от западен тип. Което така и не можа да се случи, тъй като десните все изпускаха историческия си шанс. Но сега, след протестите от миналата година, изглежда че най-после са на ход - гражданите застанаха срещу партиите на статуквото и ДБ не е ситуационен бенефициент на протестния им вот, а единственият, исторически наложил се, гарант за демократичното прозападно развитие на страната.

И тяхно право е, а не на Слави Трифонов, да предложат приоритети и кабинет на 46-ото НС. Ако при Слави това е политически хепънинг с видими и невидими участници, при ДБ е исторически дълг. Промяната, доколкото може да се състои, е в парламента да се влезли повече депутати, които да искат да правят история, а не далавери. И така най-сетне да свърши парламентарната игра на шикалки.

Няма да е лесно - традиционната десница едва се измъква от ъгъла, в който я набутаха след падането на ОДС, не без нейното специално участие. От Царя тя реши да пази идентичността си като го отрече и се маргинализара. От Бойко реши да се възползва (тогава се наричаше Реформаторски блок) и направо изчезна.

Сега й предстои много по-трудно изпълнение, вместо да си крие главата в пясъка - от четвърто място да поведе политическия процес в страната. Не е невъзможно, защото кабинетът на Слави едва ли ще получи необходимата подкрепа, нито пък служебният кабинет на Румен Радев ще стане редовен, както предложи Мая Манолова (тук пушката пак гръмва). Но, така или иначе, ако традиционната десница пак се провали, ще продължим да играем играта „Където си, там стой“.